НАЦИОНАЛЕН ВОЕНЕН УНИВЕРСИТЕТ „ВАСИЛ ЛЕВСКИ“

Годишна университетска научна конференция 2019

27-28 юни 2019 г., Велико Търново

ДОКЛАД

“ХАРМОНИЧНИТЕ ОТНОШЕНИЯ ЧРЕЗ ПОДХОДИТЕ НА ВЪЗСТАНОВИТЕЛНОТО ПРАВОСЪДИЕ”

Автори: 

1. Проф. д-р Красимира Йонкова – преподавател във ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕТ „Св. Св. Кирил и Методий“, Философски факултет – Катедра „Психология“

2. Мариана Митова – адвокат към САК, докторант във ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕТ „Св. Св. Кирил и Методий“, Философски факултет – Катедра „Психология“

DISCOURSE

“HARMONIOUS RELATIONSHIPS THROUGH APPROACHES OF RESTORATIVE JUSTICE”

Authors:

1.  Prof. dr. Krasimira Yonkova – lecturer in University of Veliko Tarnovo “St. Cyril and St. Methodius”, Department of “Psychology”;
2. Mariana  Slavcheva Mitova – Attorney-at-law at Sofia Bar Association, doctoral candidate in  University of Veliko Tarnovo “St. Cyril and St. Methodius”, Department of “Psychology”.

Summary: The restorative practices of the Restorative justice can help building a more harmonious relationship between people and restoring the harmonious relationship between the different instances of the individual’s mental apparatus from the earliest childhood. They can serve as a basis of a more peaceful life and building a mentally healthier society, built on a positive value system, a vision how to live together by giving life to others,  reminding ourselves  that we are all interconnected, that our actions affect others and when they cause pain, we are responsible for it.

Keywords: Restorative justice, harmonious relationship, individual’s mental apparatus, peaceful life, live together, pain.

Въведение

Целта на настоящата статия е да представи влиянието на връзките върху индивида – семейна среда и общество, от неговата най-ранна детска възраст до юношеството – възрастен  индивид, водещи до девиантно поведение, както и формиращите се в него вътрешни противоречия. Да анализира хармоничните отношения между различните инстанции на психичния апарат чрез практиките и философията на Възстановителното правосъдие като идентифицира подходите му и положителните промени, които биха дали възможност за промяна и по – добър живот. 

Възстановителното праосъдие се заражда в САЩ през 70-те години на този век, заимствано от много култури, включително от индианските общности.  Счита се, че възстановителните му подходи и практики са успешен модел не само за намаляване на престъпността като част от борбата с нея, а и отношение – грижа за жертвата, и извършителя на престъпление. Прилага се успешно в държави като Канада, Великобритания, Нова Зеландия, и др.  И въпреки, че не се залага изискване фасилитатора, водещ сесиите във Възстановителното правосъдие, да е психолог, то той следва да се обучава в психологически познания.  За това следва да се подложат на осмисляне и връзките между психическото състояние на извършителят, и причините довели го  извършване на престъпление, включително процеса на последващо самоосъзнаване – като завръщане на личността към първоначалният му Аз.

Хармоничните отношения между различните инстанции на психичния апарат

Всеки е чувал фразата: „Всичко започва от детството“ и не е нужно човек да е психолог със задълбочени психологически познания, за да знае, че е така.“ Но какво е детето? Дали неговият сложен умствен свят изпълнен с емоционални и пламенни фантазии – придава на живота му драматичен характер? Или то е малко престъпно същество, което в еволюцията на либидото си узрява до „нормален“ човек? Социалнопсихологичното изследване на човешкото поведение трябва да се извърши по работна схема, която можем да наречем „априорен модел“. За това взаимовръзките детство – семейство, среда и възрастен индивид следва да се изучават схематично.  Изниква въпроса за логическото обяснение на психоанализата за модела индивид –  общество. Без съмнение откриваме ключовото понятие в „психодинамичният човек“, генезисът, който намираме още в най – ранното му детство. Можем да изследваме как той се развива – като един изпълнен със задръжки и напълно осакатен човек и добавяйки в нередки случаи, и като зъл човек, който недоволен от себе си дори се наблюдава да отмъщава на децата си, не за друго, а за своето неумение (неспособност) да се справя житейски със ситуациите, пред които е изправен.

И наистина всичко „тръгва от детството“, тъй като неблагоприятните условия в него имат най – тежки последици за развитието му: „Децата имат възможност да тълкуват адекватно емоционалните състояния на другите хора. Установено е, че физически  малтретирани деца, много по-лесно разпознават връзката между лицевата експресия и емоционалното състояние на други деца в конкретната ситуация“.[1]

Детето, юношата, възрастният индивид – в опит да разреши конфликта между желанията си и безкомпромисната реалност, формира структурата Аз като опосредстващо звено, което е между естествената човешка природа и социалните ограничения. Така се получава, че  естествената човешка природа под натиск е не просто в постоянен вътрешен, перманентен конфликт, а конфликта започва да се развива в неговата група, общество и общност  и то от най – ранно детство: „ 3-7 годишните деца разпознават безпогрешно базисните негативни емоции (страх, тъга, гняв, вина, срам). В зависимост от заплахата или ползата от ситуацията, децата в тази възраст имат стратегии и умения за контрол на емоционалните си преживявания, в това число и на силния гняв, който понякога преживяват.“[1]. Така конфликтите от своя страна възникват и като резултат от възпроизводството на либидните връзки на отделния индивид с неговите родители. „Може да звучи невероятно, но феноменът „социална компетентност“ се наблюдава още при 7-месечни деца. Разбирането, че емоциите се предизвикват от различните причини се усилва с възрастта. “[1]. 

Родителите се явяват първообраз и еталон на бъдещия лидер, семейството се издига до ранга на прототип за следващи социални връзки. Социалните институции се превръщат в средство за защита на човека от неговите безсъзнателни и враждебни импулси, т.е. това поведение се детерминира от исторически и генетически предшестващи го условия по –  скоро, отколкото от очертанията на актуалната ситуация. Психичната енергия в системата личност може да го регулира. Ако не се случи тази регулация обрата е неизбежен. В нередки случаи поведението на индивида води до девиация и девиантно поведение. За това често юношите подражавайки на възрастните, повлияни от филми, истории и др., влизат в криминогенна среда и създават своя общност – група: „ “Социализирани“ криминални действия се извършват от групи с психично здрави участници. В тези групи има множество социални норми, към които участниците им лесно се приспособяват: поведението им е социално и адекватно по отношение на вътрешногруповите норми и е асоциално по отношение на външната общност (защото нарушава обявени за всеобщо спазване юридически правила). Несоциолизирани криминални дейстия се извършват от юноши с отклонения от нормалното развитие: с конфликти в семейството и със съученици, следствие от психопатни черти – негативизъм, отмъстителност, наглост, дързост, агресивност“[2]. Нарушава се цялостната хармония на индивида и отношенията му с хората и обществото: „Първоначално криминалното поведение е насочено към утвърждаване на себе си пред жертвата. Емоцията, мотивираща първите криминални прояви, е друг човек с по-висок социален статус да бъде унизен, съборен, измъчван. “[2].  От тази гледна точка излиза, че  конфликтите в семейството пречат на индивида да има хармония в себе си и водят до неправилно възприемане на действителността и неговото поведение в цялост. 

Хармоничните отношения между различните инстанции на психичния апарат, преживяванията на личността в реалния, действителен свят водят до здравето на човека и неговото благополучие. Когато човекът подтиска нещо той се отказва от ефективен контрол над него. Аз – ът е длъжен да примири То със Свръх Аз-а. Това може да се случи, когато подбира възможности за задоволяване на желанията си, но само при условие, че не нарушава стандартите на социалния свят. Когато, обаче последният не даде тази възможност се стига до страдания. Ако даде – ще се наблюдава баланс в душевния свят, в душевното равновесие. 

Често пъти обществото налага ненужни затруднения на човека, които водят до по – лоши следствия и категорично до не толкова добри резултати. Тази суровост, неоправдано излишна предизвиква тежки  душевни травми. И тук изникват въпросите: „Могат ли да се избегнат и как?“ Пътят е единствено и само чрез едно по – толерантно социално отношение.

Цивилизоваността изисква контрол над инстинктите, както изисква и „жертване“ на задоволяванията им. Затова подтискането им обуславя отказ на човека да ги контролира ефективно. Безспорно отдавна се наблюдава явлението на липсата на равновесие в отношенията между общество и индивид. Цивилизованите стандарти правят живота му труден и при някои индивиди се наблюдава липса на щастие. Целта е да се възстановят хармоничните отношения между инстанциите на психичния апарат  и в частност между него и неговия свят и допускането, че тук намират приложение подходите на Възстановителното правосъдие е основателно, когато го осмисляме в хипотезата на жертва – извършител на престъпление. То идва, за да даде равновесие между обществото и индивидите от една страна, от друга – между човека извършител и жертвата на престъплението му, с грижа и за двамата. Личността търси да се завърне към своя Аз – към по-добър живот, въпреки всички  негативни емоции и преживявания, действия насочени срещу друг човек. Малцина остават непокаяли се и отказват да се завърнат в своята общност, в обществото. Възстановителните подходи спомагат на всеки от участниците – жертва и извършител да извърви по-лесно своя път на завръщане към него. Извършителят – поемайки отговорност за стореното, възстановявайки всички вреди и виждайки в жертвата си човешко същество: неговите емоции. Жертвата да се изцели – ако може да прости; да разбере мотивите на своя насилник, агресор, дори убиец на свой близък. 

Тези подходи започват от различните модели на Взъстановителното правосъдие: омиротворителни кръгове, фамилни групови конференции (ФГК), срещи между извършители и жертви. Не винаги обаче е подходящо жертвата да застане в директна среща със своя извършител. Има и такива, които включват грижа само за извършителя на престъпление, целящи не само възстановяване на щетите, а и на психичното му равновесие.

„Тройките“ на Възстановителното правосъдие

Възстановителното правосъдие не е панацея. 

То не е само превенция срещу престъпленията, грижа за ивършител и жертва, то е „начин на живот“, търсещо винаги отговор на въпросите „Как?“ и „Кой?“. Не случайно се избягва поставяне на точна дефиниция за него, за да се даде по – голямо поле за дейсвтие в прилагането на неговите индивидуални за всеки случай подходи.

За да го идентифицира от други практики, Хауърд Зер, с когото изповядваме една и съща теза, ни го предлага по тройки, наричайки ги „тройките на Възстановителното правосъдие“: 

1. „Трите стълба на възстановителното правосъдие са: вреди и нужди; задължения и ангажираност; участие.
2. Три ценности са в неговата основа: уважение, отговорност; взаимоотношения. 
3. Три въпроса са централни за възстановителното правосъдие: Кои са пострадалите?; Какви са техните нужди?; Кой е длъжен да поправи вредите, да помогне за посрещане на нуждите, да възстанови взаимоотношенията? 

Вместо: Кои правила са нарушени? Кой ги е нарушил? Какво заслужават нарушителите?.“ [3]

Така Възстановителното правосъдие отговаря в пълен обем като подход за „постигане на справедливост, включващ, доколкото е възможно, всички заинтересовани лица от дадено престъпление, и даващ им възможност съвместно да идентифицират и обсъдят вредите, нуждите и задълженията. Целта е лечение и поправяне на нещата във възможно най висока степен.“[3].

Заключение

Тезата, че практиките на Възстановителното правосъдие способстват за изграждане на по – хармонични отношения в обществото между хората и възстановяване на Хармоничните отношения между различните инстанции на психичния апарат на индивида е  допускане, че неговите подходи са не само съвременна терапевтична позиция. Те са и начин за изцеление и възстановяване на личността, които да служат за основа на един по – спокоен живот и изграждане на едно психично по – здраво общество. 

„Възстановителното правосъдие, от друга страна предлага една позитивна ценностна система една визия как можем да живеем заедно, като даваме живот на другите. Тя е базирана на напомнянето, че всички сме взаимосвързани. Добро напомняне за онези от нас, които живеем в свят на индивидуалисти.  Възстановителното правосъдие ни напомня, че живеем във взаимоотношения, че нашите действия засягат другите, а когато действията ни причиняват болка, ние носим отговорност за това“ [3]. И може да се превърне в българският „начин на живот.“ 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. Тасевска, Д.,  (2015). Как да работим с агресивни деца, РААБЕ България ООД: стр.60 – 61
2. Маджаров, Г., (2017). Детска психология. Заедно, Кушовалиев: стр.205 – 206
3. Зер, Х., (2018). Малка книга за възстановителното правосъдие, Ла Конференс ООД, стр. 46, 101;стр.113.  

1. Проф. д-р Красимира Йонкова – преподавател във ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕТ „Св. Св. Кирил и Методий“, Философски факултет – Катедра „Психология“, kraliobg@abv.bg;
2. Мариана Славчева Митова – адвокат към САК, докторант във ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕТ „Св. Св. Кирил и Методий“, Философски факултет – Катедра „Психология“; адрес за кореспонденция: гр.София, пк.1784, жк.“Младост-1“, бл.43, вх.1, ет.1, ап.1; телефон: (+359)898 673 205; имейл адрес: adwokat.mm@gmail.com.

1. Prof. dr. Krasimira Yonkova – lecturer in University of Veliko Tarnovo “St. Cyril and St. Methodius”, Department of “Psychology”, kraliobg@abv.bg;
2. Mariana  Slavcheva Mitova – Attorney-at-law at Sofia Bar Association, doctoral candidate in  University of Veliko Tarnovo “St. Cyril and St. Methodius”, Department of “Psychology”; address: Sofia, p.o 1784, zh.k. “Mladost 1”, bl. 43, entrance 1, floor 1, app. 1; mobile: +359 898 673 205; email: adwokat.mm@gmail.com.