Долунаписаното представлява цитат от дисертационен труд „Модел за превенция на извършители и закрила на пострадали от насилието в училищна среда“, Велико Търново, 2020г, публикуван със съгласието на адв. д-р Мариана Митова и при всяко нейно позоваване или цитиране от трети лица следва коректно посочване на автора и труда.

Години наред човечеството, недоволно от невъзможността на съдебната система да се пребори с насилието и агресията и заради разрастващата се в световен мащаб престъпност, търси практически начин за възстановяване на нарушения мир между обществото и индивидите. Така като спасителен инструмент заинтересованите страни визират подходът на Възстановителното правосъдие.  Основната му  цел е лечение на жертвата.

Първоначално създадено за постановяване на присъди то се превръща в мощен инструмент за психическото възстановяване на участниците в него. След като е отчетено, че възстановителните му практики трансформират индивидите то излиза от правосъдната система и се превръща в начин на живот. В света се използва за превенция на младежката престъпност(Новозеландки модел, САЩ и др.). В България няма своя законова рамка. Най-популярни са няколко от моделите му: „омиротворителни кръгове“(за първи път термина се използва от щатски съдия в съдебно решение). Такива са модела на „Кръгът“, модела на „Семейните групови конференции“ (СГК), на „Фамилните групови конференции“(ФГК) и други. Моделите са изключително резултатни в образователната система, в правосъдната, в работата с групи и затворници, при жертви на домашно насилие и като цяло жертви на насилие и агресия. Успешни са в дела за развод с установен при детето Синдром на родителско отчуждение, при вземане на решения, за лечения на зависимости и винаги там където се реализира неговата основна цел- лечение на жертвата. 

Тревога буди тенденцията от последните години за смесването на възстановителните практики с медиацията, която е процедура, за разлика от възстановителните практики, които са подход(виж статиите на адв. д-р Митова за сравнителен анализ, 2019). За тази хибридна и неефективна форма на прилагане за първи път предупреждава един от основателите му, проф. Хауър Зер( Зер поставя началото му в края на 70-тте години на миналия век в САЩ).

По своята дефиниция Възстановителното правосъдие (Restorative Justice – от английски език)  е трудно преводима конструкция. Семантиката на думата се търси понятийно в значенията възстановяване, равновесие и реституция. 

Ключова фигура в него е тази на фасилитатора, който следва да е добре обучен, но без изискване за юридическо образование или психологическо. Фасилитатора не извършва психологическа работа, но в процеса е желателно да участва и психолог.

Разгледано в контекста на образователната система с оглед ефективното му внедряване в  нея, като уместна се определя  и употребата на термина „възстановителна/и практика/и“. Според адв. д-р Митова, автор на дисертационния труд „Модел за превенция на извършители и закрила на пострадали от насилието в училищна среда“, Велико Търново, 2020г.(http://ras.uni-vt.bg/Default.aspx) винаги извън правосъдната система следва да се търси по-мекото звучене и заместване на термина Възстановително правосъдие с този на „Възстановителна справедливост“. 

Към момента за него не е възприета легална дефиниция. Аргументите на поддръжниците на Възстановително правосъдие са, че процедурното му поставяне в рамка би ограничило неговия замисъл, тъй като, като подход то е много повече от едно определение. За мнозина Възстановително правосъдие се е превърнало в „начин на живот” и „начин да живеем заедно“.  

Хауърд Зер застъпва тази теза и прави изричната уговорка, че дефиницията, която предлага е условна: „Възстановителното правосъдие е подход за постигане на справедливост, включващ, доколкото е възможно, всички заинтересовани лица от дадено престъпление и даващ им възможност съвместно да идентифицират и обсъдят вредите, нуждите и задълженията. Целта е лечение и поправяне на нещата във възможно най висока степен“ (Зер, 2018).

Въпросите „Как?“ и „Кой?“ са определящи за разпознаване  на Възстановителното правосъдие, което учи, че: 

1. Справедливостта започва от грижата за нуждите на жертвите – ориентиран към жертвите подход; 
2. Жертвата и извършителят да останат помирени – да се прости и разберат мотивите на друг човек
3. Извършителят да поеме отговорност – да се възстановят в най-голяма степен вредите, които са нанесени от престъплението, както конкретно, така и символично; 
4. Възстановително правосъдие е „начин на живот“ за отношенията и мира между хората; 
5. Трансформира чрез възстановителните си подходи „енергията на конфликта“ в индивидите или води ги от болка към надежда;
6. Неговата цел в най-висока степен е хуманна: лечение и поправяне на нещата; 
7. Извършителят не само да поеме собствената отговорност за стореното, но и да види жертвата си като живо същество. 

Възстановяването на  нарушеното равновесие между обществото и индивидите от една страна и от друга – между човека-извършител и човека-жертва на престъплението, с грижа и за двамата, дава ново осмисляне на тези отношения чрез Възстановителното правосъдие. 

Възстановително правосъдие е основателно, когато се осмисля в хипотезата „общност – жертва – извършител на престъпление и възстановяването на хармоничните отношения между инстанциите на психичния апарат на индивидите. 

Това допускане утвърждава, че личността търси да се завърне към своя Аз и да започне нов, по-добър живот, въпреки всички действия насочени срещу друг човек (що се отнася до личността на извършителя) негативните емоции и преживявания (що се отнася до личността на жертвата). 

Възстановителните практики съдействат на всеки участник в конфликтната ситуация (жертва и извършител) да извърви по-лесно пътят на завръщане към себе си, към другия и към общността. Според Зер, доводите са, че обществото е длъжно да подкрепя и подпомага индивидите в общността, но то е абдикирало от тези свои задължения. Именно това го прави виновно и то следва да е въвлечена страна в процеса на Възстановителното правосъдие. Участието на обществото във Възстановителното правосъдие е задължително не само поради горепосочените причини, но и за да сподели то своята отговорност с извършителя за извършеното от него нарушение (престъпление). 

Извършителят от своя страна трябва: 

• да осъзнае последиците от извършеното;
•  да поеме отговорност чрез възстановяване на причинените вреди на жертвата си; 
• да види жертвата като живо човешко същество с всичките ѝ емоции;
• да получи подкрепата на общността;
• да се научи на емпатия;
• да се отучи от агресия;
• да се завърне в общността като равноправен неин член без стигма.

Същевременно извършителят получава възможност да се „завърне“ в общността без стигмата след осъждане от съд и така да се интегрира в обществото. 

В този процес очаквано е жертвата да се изцели, ако:

• иска да продължи „напред“;
• общността се погрижи за нея;
• може да прости на извършителя и обществото;
• може да разбере мотивите на своя насилник, агресор или убиец на свой близък;
• може да разговаря с извършителя(нарушителя).

Следователно чрез прилагане на възстановителните практики, животът на жертвите, на престъпниците и на цялото общество, може да се подобри качествено.