Научно направление  

„Социални, стопански и правни науки” 

1162 

МОДЕЛ ЗА ПРЕВЕНЦИЯ НА ИЗВЪРШИТЕЛИ И ПОСТРАДАЛИ ОТ НАСИЛИЕ В УЧИЛИЩНА СРЕДА В СВЕТЛИНАТА НА ВЪЗСТАНОВИТЕЛНОТО 

ПРАВОСЪДИЕ 

Мариана Митова 

MODEL OF PREVENTION OF PERPETRATORS AND  VICTIMS OF VIOLENCE IN SCHOOL ENVIRONMENT IN  LIGHT OF THE RESTORATIVE JUSTICE  

Mariana Mitova  

Summary: The Restorative justice was created during the 70-s in USA as “way of life”  in order to regulate relationships between victim and perpetrator through recovering of the  damages from the crime as the perpetrator takes responsibility through self-awareness and  recovering the damages. The purpose is prevention of future crimes as well as care, cure,  justice for the victim. In countries like USA, New Zealand and etc. through different models  for example “Circle”, in the procedure participate judges, prosecutors, facilitators and the  parties, community.  

Keywords: Restorative justice, victim, perpetrator, recovering damages; crime,  responsibility through self-awareness and recovering damages, prevention, care, cure, justice  for the victim, “Circle”  

Въведение 

Целта на настоящата разработка е да представи практиките и философията на Възстановителното правосъдие като идентифицира силните му страни чрез възстановителните му подходи и даде гласност на неговите цели; да представи в светлината на Възстановителното правосъдие „Модел за превенция на извършители и пострадали от насилието в училищна среда“, който се разработва въз основа на дисертационен труд основаващ се на възстановителните подходи и практики, успешно прилагани в САЩ, Канада, Нова Зеландия,  Великобритания и др. държави. Целта на настоящето изследване е също така да се установи модел чрез възстановителните му подходи като алтернативен метод за превенция. Предмет на настоящето изследване е да се разгледа ефективността от възстановителното правосъдие в училищна

1163 

среда като метод за превенция на извършители и за закрила на пострадали от насилието в училищна среда чрез прилагане на възстановителни подходи.  

Девиантност и девиация – път до затвора за индивида 

„Човекът е осъден да бъде социален“ [4], но до колко социален успява да бъде човек и ако не успее да отговори на изискванията на социума би ли излязъл от обществото с „присъда“ на условно осъждане,  пробация, затвор…? Кои са факторите, които способстват за тях? Има ли обратен път за един зрял индивид да се завърне към своята „присъда на социален човек“, въпреки своите съдебни осъждания? А какво мислим,  

когато чуем за случаи с деца убийци? Какво е тяхното бъдеще? И има ли възраст за личността да търси промяна за живот – да прости и разбира другия, да бъде разбран, да търси мир със себе си и общността. Не се ли крият в детството всички проблеми на възрастният индивид? „В стремежа си към самостоятелна роля юношите с известно изумление забелязват, че няма реални пречки да се приобщят към криминалния сегмент в отношенията между възрастните, и експериментират с тази възможност(изпробват я). Ерик Ериксън обяснил този социален механизъм, построен върху юношеския стремеж за роля на възрастен така:  „Голяма част от малолетната престъпност, особено в организираната си форма, трябва да се разглежда като опит за създаване на психосоциален мораториум. Фактически аз ще приема, че известна част от престъпността е институционализиран мораториум за дълго време в някои групи от нашето общество… Младият индивид, обаче може да се чувства дълбоко отдаден и да научи едва по-късно, че това което е приемал толкова сериозно е бил само период на преход; много „поправили се престъпници“  вероятно се чувстват доста отблъснати и от „глупостта“, която е преминала. Ясно е, обаче че всяко експериментиране с образите на идентичността означава също игра с вътрешния огън на емоциите и мотивите и риска да се свърши в социална „яма“, от която няма връщане.  Тогава мораториумът се е провалил [1, Ериксън, 1996]. Към навлизане в криминалния сегмент се насочва малка част от юношеските групи,  съответстваща по душевност и способности най – цялостно на социалния профил на този сегмент“. [1]. Цитата на Ериксън, ми припомня съвсем пресен случай: през месец март 2019година посетих следствения арест на Националната следствена служба, за да извършим процесуално –  следствени действия с обвиняем. Разпитът и предявяване на обвинението трябваше да протече в една от стаите предназначена за тези цели.  

Въвеждайки ме в помещението станах свидетел на викове, закани и агресивно поведение от страна на обвиняемия към разследващия полицай,  всички те придружени с удари върху масата пред която седеше арестантът.  Въпроси като: „ ти знаеш ли кой съм, аз беее ? “ и реплики от типа на: „ ще

1164 

те изкормя, ей “ и други съвсем не подходящи реплики за цитиране очевадно показваха, че процесуалните действия не биха могли да се проведат или поне не и в този момент. Обвиняемият отказваше да подпише протоколите. Определено ситуацията беше извън контрол. Опитите на разследващия полицай да смекчи напрежението водеха все повече до ескалация на конфликта. Реших, че е най-добре да изчакам ескалиращото напрежение и гнева на обвиняемия да затихнат от самосебе си. Подхода ми към него първоначално не беше увенчан с успех и той насочи агресията си и към мен. Тъй като беше задържан за кражба на пакетче немско масло от голяма магазинна верига в столицата, но след многобройни осъждания престъплението му се утежняваше като опасен рецидив, предприех разговор в насока кражбата на пакетчето масло фокусирайки вниманието му към това, че на всеки би се случило да открадне, ако е гладен.  Поведението на лицето се смени и той затихна обмисляйки чутото.  Сподели, че е изненадан, че някой за първи път го разбира как се е чувствал. В рамките на по – малко от пет минути той рязко промени поведението и позата си, стана изненадващо разговорлив. Така в края на тези пет минути вече не само знаехме, че е бил осиновен от учителка и милиционер и причина за престъпленията му са, че след като научава на 16годишна възраст за осиновяването си влиза в неподходящата криминогенна среда, която определя трайно живота му на престъпник (в момента е на 44години). Научихме, че се е чувствал сам, предаден от „лъжата” за осиновяването си и неспособен да се справи с тази своя болка и гняв. Така в новата си среда е избягал от реалността и неспособността си да се справи с истината за осиновяването. Обвиняемият сподели, че много би искал да има дом и семейство и е „опитвал“, но обществото не му позволява да се завърне в него и той отново избира пътя към затвора.  „Търсех работа, но никой не ме взе. Пък съм и с основно образование.  Вече не вярвам, че може да има друг път за мен. Много искам семейство,  но няма как. Обречен съм и не само аз….“. По време на процесуално –  следствените действия той многократно се извини на разследващият полицай изтъквайки причините за своето поведение и отношение: „като видя полицай и полудявам, защото го свързам с моя баща(осиновител)  

милиционер. Трудно ми е да им простя, че са ме лъгали“. Изводите, които можем да извлечем са два: първият е, че ако в България съществуваше Възстановителното правосъдие, чрез неговите възстановителни подходи и с участието на фасилитатор то този индивид би могъл да бъде „спасен“ от престъпния свят в своята юношеска възраст и вторият е, че е имало „шанс“  за успешно връщане в обществото, за да продължи живота си като личност. Има желание и към момента за това „завръщане“, но този обратен път към него е провален. Можем да направим и трети извод:  

„Преживяването на гняв е израз на разочарование от другите, а понякога и

1165 

от себе си. Гневът е признак на влошаване на социалния контакт с другите и на вярата в себе си…“. [2], т.е. агресивното поведение на арестанта като непреработен гняв от детството му насочен към родителите му първоначално, в конкретната ситуация излиза на повърхността, кумулира се и се насочва към другите индивиди под формата на агресия. Ясно е, че промяната в цялостното му поведение се дължи на това, че като всеки индивид, без значение на своята роля – на жертва или пострадал, иска да бъде чут; да бъде разбран и да намери своите отговори. Разликата е във въпросите.  

Чрез емоциите си жертвите на престъпления, тези на децата им, на семействата им и на деца жертви на престъпления търсят отговори на въпросите: „Защо на мен? А сега как? На къде?“. Извършители на леки и тежки престъпления търсят да бъдат чути, разбрани за причините довели ги не само до престъплението, а и повлияли върху живота им на престъпници и рецидивисти. Имало е случаи, в които обвиняеми и осъдени за едни от най-тежките престъпления като убийсто са споделяли: „ако можех да върна времето нямаше да бъда такъв“, както и “ако някой ми беше обърнал внимание днес нямаше да съм тук“ (има се предвид затвора или следственият арест). Те не само търсеха обратна връзка с обществото,  а някои от тях се питаха дали могат да поправят и как нещата. Някои споделяха, че искат обратен път в обществото, но то не им позволява завръщане в него като „нормални“ и „незаклеймени“ от него граждани.  Чувстваха се обречени да живеят единствено и само в престъпния свят,  

отритнати от семейство и общност.  

И така можем да направим извод, че раните и болките на жертва,  насилник, извършител на престъпление и желанието да бъдат чути не се различаваха много между тях, което показва, че ролята на фасилистатора и възстановителните подходи биха могли да спомогнат при всеки един и да доведе до промяна: „…човек има много нагласи, които съперничат по между си. Особеностите на социалната ситуация вероятно определят коя от тях ще надделее. Всеки е преживявал епизоди в живота си, когато поведенческият избор е бил в пълна противоположност на неговия вътрешен свят – защото е нямал други алтернативи. Да се постъпи в противоречие със своята нагласа понякога се налага под натиска на обкръжението, друг път поради желанието да се превъзмогне някакво затруднение“. [4]. Както виждаме от приемера с обвиняемият неговата невъзможност за превъзмогване на гнева и затруднението, в което изпада след узнаването, че не се отглежда от биологичните му родители преминават в девиация. Терминът “девиация” означава отклонение от социалните норми, нарушението им. Оценъчен е за факти и събития,  свързани с ежедневието, относими към престъпността; наркомании,  самоубийства, скитничество, алкохолизъм и психопатоподобни изяви на

1166 

личността. Такива отклонения на социално поведение са бягство от училище, от дома, изоставането и отпадането от обучение, суицидни действия, склонност към употреба на алкохол и високорискови наркотични вещества, нарушени взаимоотношенията между възрастен и дете, убийства, побоища, включване в оганизирана престъпна група, и др.  Понятието служи и за описание и оценка на стила, и начина на живот на индивида или социалната група, които се противопоставят на общоприетите норми, на правилата за поведение в обществото.  

Девиацията като форма на социални отклонения се счита за нарушение на институционализираните норми на дадено общество, като най-леките му форми са насилие, обида и др.  

Девиантното поведение е възрастово – психологически детерминирано, следствие от разнообразни отклонения в личностното формиране на децата, кризисните периоди от психосоциалното формиране на личността им. Навлизайки в нови и по-сложни социални отношения и с увеличаване на изискванията към индивида, се наблюдават случаи за възникването на конфликти и нарушения в равновесието на отношенията между него и средата. Субектите на девиантно поведение могат да са психически здрави деца и юноши, както и индивиди с физически или психофизически аномалии, с различна изразеност по степен и характер.  Това поведение и конфликтите носят рани на жертвите на престъпления,  които често са трудно изцелими. Девиациите отразяват несъответствие между ценностния опит придобит от един индивид и нормативния такъв.  

Влияние върху него оказва семейната среда – очкаванията на родителите към децата, особенно в юношеска възраст. Неспособността да се отговори на тези очаквания на родителите също води към изкривяване на общоприетите норми на социално поведение.  

Трите стълба на Възстановителното правосъдие 

Възстановителното правосъдие се превърна в институт за много държави и успешно се прилага в тях като противодействие срещу нарастващата престъпност. След прилагане на моделите и подходите му в световен план се отчита намаляване на престъпността осбенно сред младежите. Един от основателите на Възстановителното правосъдие е Хауърд Зер1, който през 70-тте години разработва концепции в САЩ за възстановително правосъдие за справяне с престъпността и в частност с младежката престъпност. „За възстановителното правосъдие справедливостта започва от грижата за нуждите на жертвите. То се стреми да поправи колкото се може повече от нанесените вреди, както конкретно,  така и символично. Този ориентиран към жертвите подход изисква да се 

1 Професор по възстановително правосъдие и директор на Института за възстановително правосъдие „Зер“ в Центъра за „Правосъдие и мирни отношения“ в Източния Менонитски Университет, Харисонбург, щата Вирджиния. 

1167 

мисли за тях дори когато правонарушителят не е задържан“ [3]. За това и не случайно се опира на своите три стълба: „Трите стълба на възстановителното правосъдие са: вреди и нужди; задължения и ангажираност; участие“ [3]. „Отличава се с това, че търси отговор на въпросите „Как?“ и „Кой?“ “. [3].  

Основните участници във възстановителното праовсъдие са жертва,  извършител и общността. Счита се, че общността, обществото като цяло трябва да се ангажира с извършител и жертва на престъпление. Сесиите,  които се провеждат се водят най – често от обучен за целта фасилитатор,  чиято роля е повече от подкрепяща, насърчаваща и насочваща. В зависимост от избрания за индивидуалния случай възстановителен подход в нея участие могат да вземат полицай, съдия, прокурор, общността и подкрепящи лица (семейство, приятели и др.). За да се проведе сесия между извършител и жертва, страните следва да заявят желание за участие.  Има модели, в които сесиите се водят по отделно с всяка от страните и преди да се стигне до обща среща тя понякога се предхожда от дълга подготовка (най – често със жертвата) с участие на психолози, които ги подготвят. Характерно за Възстановителното правосъдие е, че извършителят следва да поеме отговорност за стореното като признае вината си и възстанови вредите във възможно най – голяма степен. То не цели разрешаване на спор чрез компромисно решение по начина, по който цели медиацията, а възстановяване на отношения и поправяне на вредите в най-голям обем. За това и следва да се разграничава медиацията от Възстановителното правосъдие.  

Дефиницията на Хауърд Зер за възстановителното правосъдие гласи:  „Възстановителното правосъдие е подход за постигане на справедливост, включващ, доколкото е възможно, всички заинтересовани лица от дадено престъпление, и даващ им възможност съвместно да идентифицират и обсъдят вредите, нуждите и задълженията. Целта е лечение и поправяне на нещата във възможно най висока степен.“ [3].  

Възстановителното правосъдие ни учи да простим и разберем другия.  Често е наричано „начин на живот“. То трансфрмира чрез своите възстановителни подходи „енергията на конфлика“ между индивидите и ги води от болка към надежда, като неговата цел е в най-висока степен хуманна: лечение и поправяне на нещата.  

Модел на „Кръга“  

На произволен принцип поканих за обект на изследването ми, от три различни по големина градове училища (от голям, малък и среден по големина град), за да се провери какво е нивото на насилието в тях; чували ли са ученици, учители и родители за Възстановително правосъдие и възстановителните му подходи, и какви са нагласите им за прилагането им в училищна среда като избрах да се приложи модела на „Кръга“. От общо

1168 

10 поканени училища за включване в изследването единствено едно от тях откликна – столичното 128 СОУ „Алберт Айншайн“, което навежда на размисли дали сега действащият модел за превенция срещу училищната агресия, изписан на сайтовете на училищата ни като механизми за справяне с нея е по-скоро „на хартия“ и липсва ли воля реално да се работи в тази насока.  

В беседа на тема „Възстановително правосъдие“ с ученици на възраст 15г. от 128 СОУ „Алберт Айнщайн“ (проведена в „Час на класния“  в присъствие на училищния психолог и педагогическия съветник),  учениците с нескрит интерес обсъдиха своя опит с проблемни съученици.  Разсъждаваха каква би била ефективността на възстановителното правосъдие върху бъдещето им в случаи на насилие изършено спрямо тях и върху „съгрешил“ съученик и заключиха, че „всеки може да сгреши, но има право да получи друг шанс“. След разяснения за модела на „Кръга“  изявиха желание да се включат в такава сесеия. Постави се въпроса: „ дали това може да се случи, заради непростителността на българите (въпрос на ученик)“.  

Възстановителното правосъдие има различни модели за всеки отделен случай, но най често се използват Фамилни групови конференции (ФГК), срещи между извършители и жертви и омиротворителните кръгове,  наричани още „Кръга“ или „кръгов модел“. Всеки от моделите може да се комбинира с друг, за което няма ограничаване. Срещите се ръководят от фасилитатор, който насърчава участниците да разказват историята си и да споделят, да изразяват чувства и обсъждат възможни решения. „Кръгът“ е заимстван от индианските общности, използван от тях като традиционната практика. „Съдия Бари Стюарт ги нарича „миротворчески кръгове“  

избирайки термина, за да ги опише за първи път в съдебно решение. Освен за присъди кръговете се използват за лечение и др.“, [3] Използва се също като насока за развитие и оздравяване на общностите. „ „Кръга“ е възстановителна практика, в която всички участници са в кръг и всеки последователно се изказва и описва преживяванията си /желанията си/,  

потребностите си. Всеки има своето време за говорене и никой не е прекъсван. Изказванията стават пследователно в „кръга“, чрез подаването на някакъв предмет, символ на правото да говориш в този момент. Говори този, в който е предмета. В английския текст се използва Circle process. “.  

[3].  

Предаването на „щафета“ напомня на игра. Изглежда, че този модел с неговите възстановителни подходи е най – близък до учениците, имайки предвид възрастовите им възприятия и нагласи за игра. За това мисля, че би се възприел най – безболезнено от тях в една сериозна и отговорна ситуация при среща между насилник и жертва. С нареждането в „кръга“ и с предаване на предмет на говорене ще се намали напрежението за

1169 

участващите в него – от стресовата ситуация, пред която са изправени, би способствал за по-ефикасно справяне и намиране на решения за конкретния случай. Модела на „Кръга“ се използва в борбата с младежката престъпност като възстановителен подход в Нова Зеландия, която е сред водещите страни прилагащи Възстановителното правосъдие.  

Разгледаните цели, същността и идеологията на Възстановителното правосъдие и практики обсъдени в този доклад, примера с обвиняемия и реакциите на учениците, техните позитивни нагласи по време на беседата ми дават увереност в подкрепа на тезата, че ако до повече хора достигнат методите и подходите му, получи се публичност, и се заработи с обединени усилия от институциите в насока прилагане на добрите му практики в страната ни – Народно събрание, Министерство на образванието и науката, Министерство на правосъдието и др., от една страна и от друга общността – граждански формирования, и се предприемат стъпки за законодателни промени в законите ни, то би могло да се получи още един метод в частност за справяне с училищната агресия и като цяло превенция на престъпността в Република България.  

Заключение 

В закючение можем да обобщим, че в Република България Възстановителното правосъдие има своето място не само в Наказателно –  процесуалния кодекс, а и като национална политика и стратегия за сигурност – за намаляване и справяне с младежката престъпност, както превантивно, така и хуманно започвайки от най – ранна училищна възраст като се почерпи от опита и добрите практики на държави като САЩ,  

Канада, Нова Зеландия, Великобритания и други, в които моделите му работят успешно, отчетени са положителни резултати за справяне с престъпността и намаляването й чрез разработване, и прилагане на специални програми с възстановителни практики.  

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:  

1. Маджаров, Г., (2017). Детска психология. Заедно, Кушовалиев:  стр.204 – 205  

2. Тасевска, Д., (2015). Как да работим с агресивни деца, РААБЕ България ООД: стр.46  

3. Зер, Х., (2018). Малка книга за възстановителното правосъдие, Ла Конференс ООД, стр. 1-2; стр.15; стр.45; стр. 46; стр. 63; стр.74 – 86.  4. Йонкова, K. (2018). Дебатът. Между моделите на човешкото поведение, т.I. Велико Търново, Астарта: стр. 21-154.  

Мариана Славчева Митова – адвокат към САК, докторант във ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕТ „Св. Св. Кирил и Методий“, Философски факултет – Катедра „Психология“; адрес за кореспонденция: гр.София, пк.1784, жк.“Младост-1“, бл.43,  вх.1, ет.1, ап.1; телефон: (+359)898 673 205; имейл адрес: adwokat.mm@gmail.com

1170 

Mariana Slavcheva Mitova – Attorney-at-law at Sofia Bar Association, doctoral candidate in  Veliko Tarnovo University “St. Cyril and St. Methodius”, Department of “Psychology”;  address: Sofia, p.o 1784, zh.k. “Mladost 1”, bl. 43, entrance 1, floor 1, app. 1; mobile:  +359 898 673 205; email: adwokat.mm@gmail.com

1171 

ХАРМОНИЧНИТЕ ОТНОШЕНИЯ ЧРЕЗ ПОДХОДИТЕ НА ВЪЗСТАНОВИТЕЛНОТО ПРАВОСЪДИЕ 

Красимира Йонкова, Мариана Митова 

HARMONIOUS RELATIONSHIPS THROUGH  

APPROACHES OF RESTORATIVE JUSTICE 

Krasimira Yonkova, Mariana Mitova  

Summary: The restorative practices of the Restorative justice can help building a more  harmonious relationship between people and restoring the harmonious relationship between  the different instances of the individual’s mental apparatus from the earliest childhood. They  can serve as a basis of a more peaceful life and building a mentally healthier society, built on  a positive value system, a vision how to live together by giving life to others, reminding  ourselves that we are all interconnected, that our actions affect others and when they cause  pain, we are responsible for it.  

Keywords: Restorative justice, harmonious relationship, individual’s mental  apparatus, peaceful life, live together, pain.  

Въведение 

Целта на настоящата статия е да представи влиянието на връзките върху индивида – семейна среда и общество, от неговата най-ранна детска възраст до юношеството – възрастен индивид, водещи до девиантно поведение, както и формиращите се в него вътрешни противоречия. Да анализира хармоничните отношения между различните инстанции на психичния апарат чрез практиките и философията на Възстановителното правосъдие като идентифицира подходите му и положителните промени,  които биха дали възможност за промяна и по – добър живот.  

Възстановителното праосъдие се заражда в САЩ през 70-те години на този век, заимствано от много култури, включително от индианските общности. Счита се, че възстановителните му подходи и практики са успешен модел не само за намаляване на престъпността като част от борбата с нея, а и отношение – грижа за жертвата, и извършителя на престъпление. Прилага се успешно в държави като Канада,  Великобритания, Нова Зеландия, и др. И въпреки, че не се залага изискване фасилитатора, водещ сесиите във Възстановителното правосъдие, да е психолог, то той следва да се обучава в психологически познания. За това

1172 

следва да се подложат на осмисляне и връзките между психическото състояние на извършителят и причините довели го извършване на престъпление, включително процеса на последващо самоосъзнаване – като завръщане на личността към първоначалният му Аз.  

Хармоничните отношения между различните инстанции на психичния апарат 

Всеки е чувал фразата: „Всичко започва от детството“ и не е нужно човек да е психолог със задълбочени психологически познания, за да знае,  че е така.“ Но какво е детето? Дали неговият сложен умствен свят изпълнен с емоционални и пламенни фантазии – придава на живота му драматичен характер? Или то е малко престъпно същество, което в еволюцията на либидото си узрява до „нормален“ човек?  

Социалнопсихологичното изследване на човешкото поведение трябва да се извърши по работна схема, която можем да наречем „априорен модел“. За това взаимовръзките детство – семейство, среда и възрастен индивид следва да се изучават схематично. Изниква въпроса за логическото обяснение на психоанализата за модела индивид – общество. Без съмнение откриваме ключовото понятие в „психодинамичният човек“, генезисът,  който намираме още в най – ранното му детство. Можем да изследваме как той се развива – като един изпълнен със задръжки и напълно осакатен човек и добавяйки в нередки случаи, и като зъл човек, който недоволен от себе си дори се наблюдава да отмъщава на децата си, не за друго, а за своето неумение (неспособност) да се справя житейски със ситуациите,  пред които е изправен.  

И наистина всичко „тръгва от детството“, тъй като неблагоприятните условия в него имат най – тежки последици за развитието му: „Децата имат възможност да тълкуват адекватно емоционалните състояния на другите хора. Установено е, че физически малтретирани деца, много по-лесно разпознават връзката между лицевата експресия и емоционалното състояние на други деца в конкретната ситуация“.[1]  

Детето, юношата, възрастният индивид – в опит да разреши конфликта между желанията си и безкомпромисната реалност, формира структурата Аз като опосредстващо звено, което е между естествената човешка природа и социалните ограничения. Така се получава, че естествената човешка природа под натиск е не просто в постоянен вътрешен, перманентен конфликт, а конфликта започва да се развива в неговата група, общество и общност и то от най – ранно детство: „ 3-7  годишните деца разпознават безпогрешно базисните негативни емоции (страх, тъга, гняв, вина, срам). В зависимост от заплахата или ползата от ситуацията, децата в тази възраст имат стратегии и умения за контрол на емоционалните си преживявания, в това число и на силния гняв, който понякога преживяват.“[1]. Така конфликтите от своя страна възникват и

1173 

като резултат от възпроизводството на либидните връзки на отделния индивид с неговите родители. „Може да звучи невероятно, но феноменът „социална компетентност“ се наблюдава още при 7-месечни деца.  Разбирането, че емоциите се предизвикват от различните причини се усилва с възрастта. “[1].  

Родителите се явяват първообраз и еталон на бъдещия лидер,  семейството се издига до ранга на прототип за следващи социални връзки.  Социалните институции се превръщат в средство за защита на човека от неговите безсъзнателни и враждебни импулси, т.е. това поведение се детерминира от исторически и генетически предшестващи го условия по –  скоро, отколкото от очертанията на актуалната ситуация. Психичната енергия в системата личност може да го регулира. Ако не се случи тази регулация обрата е неизбежен. В нередки случаи поведението на индивида води до девиация и девиантно поведение. За това често юношите подражавайки на възрастните, повлияни от филми, истории и др., влизат в криминогенна среда и създават своя общност – група: „ “Социализирани“  криминални действия се извършват от групи с психично здрави участници.  В тези групи има множество социални норми, към които участниците им лесно се приспособяват: поведението им е социално и адекватно по отношение на вътрешногруповите норми и е асоциално по отношение на външната общност (защото нарушава обявени за всеобщо спазване юридически правила). Несоциолизирани криминални дейстия се извършват от юноши с отклонения от нормалното развитие: с конфликти в семейството и със съученици, следствие от психопатни черти –  негативизъм, отмъстителност, наглост, дързост, агресивност“[2]. Нарушава се цялостната хармония на индивида и отношенията му с хората и обществото: „Първоначално криминалното поведение е насочено към утвърждаване на себе си пред жертвата. Емоцията, мотивираща първите криминални прояви, е друг човек с по-висок социален статус да бъде унизен, съборен, измъчван. “[2]. От тази гледна точка излиза, че конфликтите в семейството пречат на индивида да има хармония в себе си и водят до неправилно възприемане на действителността и неговото поведение в цялост.  

Хармоничните отношения между различните инстанции на психичния апарат, преживяванията на личността в реалния, действителен свят водят до здравето на човека и неговото благополучие. Когато човекът подтиска нещо той се отказва от ефективен контрол над него. Аз – ът е длъжен да примири То със Свръх Аз-а. Това може да се случи, когато подбира възможности за задоволяване на желанията си, но само при условие, че не нарушава стандартите на социалния свят. Когато, обаче последният не даде тази възможност се стига до страдания. Ако даде – ще се наблюдава баланс в душевния свят, в душевното равновесие. 

1174 

Често пъти обществото налага ненужни затруднения на човека,  които водят до по – лоши следствия и категорично до не толкова добри резултати. Тази суровост, неоправдано излишна предизвиква тежки душевни травми. И тук изникват въпросите: „Могат ли да се избегнат и как?“ Пътят е единствено и само чрез едно по – толерантно социално отношение.  

Цивилизоваността изисква контрол над инстинктите, както изисква и „жертване“ на задоволяванията им. Затова подтискането им обуславя отказ на човека да ги контролира ефективно. Безспорно отдавна се наблюдава явлението на липсата на равновесие в отношенията между общество и индивид. Цивилизованите стандарти правят живота му труден и при някои индивиди се наблюдава липса на щастие. Целта е да се възстановят хармоничните отношения между инстанциите на психичния апарат и в частност между него и неговия свят и допускането, че тук намират приложение подходите на Възстановителното правосъдие е основателно,  когато го осмисляме в хипотезата на жертва – извършител на престъпление. То идва, за да даде равновесие между обществото и индивидите от една страна, от друга – между човека извършител и жертвата на престъплението му, с грижа и за двамата. Личността търси да се завърне към своя Аз – към по-добър живот, въпреки всички негативни емоции и преживявания, действия насочени срещу друг човек. Малцина остават непокаяли се и отказват да се завърнат в своята общност, в обществото. Възстановителните подходи спомагат на всеки от участниците – жертва и извършител да извърви по-лесно своя път на завръщане към него. Извършителят – поемайки отговорност за стореното, възстановявайки всички вреди и виждайки в жертвата си човешко същество: неговите емоции. Жертвата да се изцели – ако може да прости; да разбере мотивите на своя насилник, агресор, дори убиец на свой близък.  

Тези подходи започват от различните модели на Взъстановителното правосъдие: омиротворителни кръгове, фамилни групови конференции (ФГК), срещи между извършители и жертви. Не винаги обаче е подходящо жертвата да застане в директна среща със своя извършител. Има и такива,  

които включват грижа само за извършителя на престъпление, целящи не само възстановяване на щетите, а и на психичното му равновесие.  „Тройките“ на Възстановителното правосъдие 

Възстановителното правосъдие не е панацея.  

То не е само превенция срещу престъпленията, грижа за ивършител и жертва, то е „начин на живот“, търсещо винаги отговор на въпросите „Как?“ и „Кой?“. Не случайно се избягва поставяне на точна дефиниция за него, за да се даде по – голямо поле за дейсвтие в прилагането на неговите индивидуални за всеки случай подходи. 

1175 

За да го идентифицира от други практики, Хауърд Зер2, с когото изповядваме една и съща теза, ни го предлага по тройки, наричайки ги „тройките на Възстановителното правосъдие“:  

1. „Трите стълба на възстановителното правосъдие са: вреди и нужди; задължения и ангажираност; участие.  

2. Три ценности са в неговата основа: уважение, отговорност;  взаимоотношения.  

3. Три въпроса са централни за възстановителното правосъдие:  Кои са пострадалите?; Какви са техните нужди?; Кой е длъжен да поправи вредите, да помогне за посрещане на нуждите, да възстанови взаимоотношенията?  

Вместо: Кои правила са нарушени? Кой ги е нарушил? Какво заслужават нарушителите?.“ [3]  

Така Възстановителното правосъдие отговаря в пълен обем като подход за „постигане на справедливост, включващ, доколкото е възможно, всички заинтересовани лица от дадено престъпление, и даващ им възможност съвместно да идентифицират и обсъдят вредите,  

нуждите и задълженията. Целта е лечение и поправяне на нещата във възможно най висока степен.“[3]. 

Заключение 

Тезата, че практиките на Възстановителното правосъдие способстват за изграждане на по – хармонични отношения в обществото между хората и възстановяване на Хармоничните отношения между различните инстанции на психичния апарат на индивида е допускане, че неговите подходи са не само съвременна терапевтична позиция. Те са и начин за изцеление и възстановяване на личността, които да служат за основа на един по – спокоен живот и изграждане на едно психично по – здраво общество.  

„Възстановителното правосъдие, от друга страна предлага една позитивна ценностна система една визия как можем да живеем заедно,  като даваме живот на другите. Тя е базирана на напомнянето, че всички сме взаимосвързани. Добро напомняне за онези от нас, които живеем в свят на индивидуалисти. Възстановителното правосъдие ни напомня, че живеем във взаимоотношения, че нашите действия засягат другите, а когато действията ни причиняват болка, ние носим отговорност за това“  

[3]. И може да се превърне в българският „начин на живот.“    

2 Професор по възстановително правосъдие и директор на Института за възстановително правосъдие „Зер“ в Центъра за „Правосъдие и мирни отношения“ в Източния Менонитски Университет, Харисонбург, щата Вирджиния. 

1176 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:  

1. Тасевска, Д., (2015). Как да работим с агресивни деца, РААБЕ България ООД: стр.60 – 61  

2. Маджаров, Г., (2017). Детска психология. Заедно, Кушовалиев:  стр.205 – 206  

3. Зер, Х., (2018). Малка книга за възстановителното правосъдие, Ла Конференс ООД, стр. 46, 101;стр.113.  

Проф. д-р Красимира Йонкова – преподавател във ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕТ „Св. Св. Кирил и Методий“, Философски факултет – Катедра „Психология“, kraliobg@abv.bg;  

Мариана Славчева Митова – адвокат към САК, докторант във ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕТ „Св. Св. Кирил и Методий“, Философски факултет – Катедра „Психология“; адрес за кореспонденция: гр.София, пк.1784, жк.“Младост-1“, бл.43,  вх.1, ет.1, ап.1; телефон: (+359)898 673 205; имейл адрес: adwokat.mm@gmail.com

1177 

ЗА ЕФЕКТВНОСТТА НА ЛИДЕРСТВОТО 

Пламена Пенчева 

FOR EFFECTIVE LEADERSHIP  

Plamena Pencheva  

Abstract: The successful functioning of an organization contributes to the ability of its  leader to be seen by employees as a leader. However, this transformation is not easy and  time consuming. This is also one of the challenges of our time that managers need to deal  with. What does one leader mean to be effective? Can you determine the level of leadership  effectiveness at all? We will try to answer these questions in this paper. For this purpose, we  will present the factors that we think influence the effectiveness of leadership.We will also  give guidance on how the leader’s influence on his followers could be strengthened through  the aforementioned factors.  

Keywords: effective; leadership; factors; power.  

1. Същност на лидерството.  

Успешното управление на една организационна единица категорично се благоприятства, когато фигурата на мениджъра и на лидера се препокриват. В такъв случай служителите са много по-мотивирани за работа, което се отразява благотворно и върху резултатите, които постигат.  

Следователно задачата, която всеки един съвременен ръководител трябва да си постави е да съумее да се трансформира в лидер. Като целта не трябва да е просто да стане лидер, а да бъде ефективен такъв.  

Какво означава това? На какви критерии трябва да отговаря един водач, за да бъде определен като ефективен? На тези въпроси ще се опитаме да дадем отговор, макар да сме на мнение, че оценката относно ефективността на лидерството е малко субективна и е трудно да се каже, че един лидер е по-малко или повече ефективен от друг. Това е така, защото лидерите стават такива на база на различни характеристики и изисквания поставени им от групата. И все пак, за да дадем отговори на тези въпроси ще разгледаме няколко групи от фактори, които се смята, че повлияват на ефективното лидерство.  

Според Иван Стоянов лидерът трябва да изпълнява следните роли:  ролята на „Поощрител” и ролята на „Подстрекател”, като по този начин се позволява ефективно протичане на отношенията между лидера и

1178 

последователите му. [1] Това от своя страна е предпоставка за оценяване на едно лидерство като успешно.  

2. Фактори, оказващи влияние върху ефективността на лидерството.  

В своята монография „Организационно развитие”, П. Пенчев ни запознава с три групи от фактори, които оказват влияние на ефективността на лидерството. Той обособява качествата на лидера, конкретната ситуация и характеристиките на членовете на групата.[2]  

Качествата на лидера са определящи за неговата ефективност, тъй като основната причина поради, която един човек би могъл да стане лидер е преди всичко в зависимост от това какви са качествата, които притежава.  Последователите избират своя водач според характеристиките, които го описват, защото именно те дават сигурност на групата и го отличават от масата. Този фактор обаче бихме могли да го определим като един твърде субективен, защото за всяка една група и за всеки последовател водещите качества са различни и се подреждат в различна степен на значимост.  

Вторият фактор е конкретната ситуация. Тя трябва да се разглежда като начинът, по който даден лидер се справя с обстоятелствата, в които е попаднал. Умението да се справи с кризата би могло да го определи като повече или по-малко ефективен. Разглеждайки кризисната ситуация като оценка на лидерството трябва да вземем предвид и умението на лидера изобщо да не допуската случването на такъв тип ситуации или предотвратяването им още в зародиш. Тази група от фактори се определя като повлияваща на лидерството, защото: „Управлението на организационни кризи трябва да бъде неразделна част от стратегията за управление на всяка организация. За да се избегне възникването на кризисни ситуации трябва постоянно развитие и усъвършенстване, нови подходи и гледни точки.” [3] Тук трябва да се вземат под внимание влиянието на факторите на външната и вътрешната среда, формирането на организационните цели и характеристиките на средата. Бихме могли да разгледаме въздействието на кризисната ситуация от две гледни точки.  Първият случай, когато имаме лидер, който е утвърден и е такъв от дълго време. Ако същият позволи да се създаде кризисна ситуация, това би могло да го определи като по-малко ефективен лидер. Това е така, защото последователите биха могли да счетат като грешка от негова страна самото допускане на подобна ситуацията. При ефективното лидерство поддръжниците имат очакването, че техният лидер би съумял да предвиди възникваща криза и би взел мерки своевременно още, когато тя е в зародиш, за да бъде предотвратена навреме. Накратко казано –  ефективният лидер би възпрепятставал кризата. В този случай последствията ще се изразят в отслабване влиянието на лидера спрямо групата, дори и той да разреши кризата. 

1179 

Във вторият случай при създала се кризисна ситуация, ако има лице,  което притежава необходимите лидерски качества и има амбицията да бъде водач, то в този случай би могло да се изяви като такъв, показвайки потенциала си. При положение, че същото лице съумее да се спарви с кризата тя ще окаже благоприятно влияние върху неговото лидерство и ще подпомогне да бъде оценен като ефективен лидер. Следователно при потенциалните лидери кризисната ситуация оказва положително въздействие и изиграва ролята на трамплин към това да се превърнат във водач.  

От тук можем да обощим, че конкретната ситуация за утвърдения лидер може да се сметне като неблагоприятна и да го определи като неефективен, а за този, който тепърва се изявява като такъв да се прояви като благоприятна и да го определи като ефективен.  

Характеристиките на членовете на групата са третата група от фактори. Те биват обособени като такава, защото колкото са важни качествата на лидера за успеха на групата, толкова са важни и тези на неговите последователите. Препоръчително е лидерът и неговите поддръжници да са със сходни характеристики. Това се налага, защото в обратният случай наличието на твърде много различия ще увеличат дистанцията и ще затруднят процеса на оказване на влияние. Под характеристики на групата следва да се има предвид: размер на групата,  интереси, потребности, професионален състав, образователно и квалификационно равнище, зрялост на групата и други.  

Интересите на групата трябва да са сходни с тези на лидера, защото те ще дадат отражение при формулирането на целите, а в последствие и при самото реализиране. В случай, че лидерът и поддръжниците му имат сходни интереси в процеса на целеполагане всички ще могат да вземат адекватно участие без да се случват конфликтни ситуации, като по този начин последователите ще се почувстват значими и ще бъдат допълнително мотивирани при самото изпълнение на задачите. От значение е съвпадението на груповите с индивидуалните цели, а това ще бъде възможно само при сходство на интересите, които споделят или не водачът и неговите хора.  

Потребностите и по точно незадоволените такива са движещата сила на групата за изпълнение на целите. Те играят ролята на стимул и когато съвпадат дават възможност на лидера да използва идентични мотоватори за отделните членове на групата, като по този начин процесът на мотивиране се съкращава, но в същото време се постига желания резултат.  

Ако един лидер е увлякъл около себе си много на брой последователи, то той ще бъде считан за по-ефективен в сравнение с такъв, който има по-малко на брой последователи. Лидерът с по-голяма група от поддръжници се определя като по-влиятелен, тъй като умее да

1180 

въздейства върху повече хора и следователно е по-ефективен и обратно.  Този с по-малка група би могъл да бъде определен като лидер, който не умее да въздейства на хората и следователно не е достатъчно ефективен.  

От значение е обаче не само обемът на групата, а и нейното качество,  т.е. образователно и квалификационно равнище на нейните членове.  Когато участниците в групата са с по-висока образователна и квалификационна степен и имат по-голям професионален опит то лидерът,  който ги е увлякъл около себе си ще бъде сметнат за по-високоефективен.  Това е така, защото се смята, че на образовани и висококвалифицирано 

хора се въздейства по-трудно. Което означава, че лидер, чийто последователи са с по-ниско образователни и квалификационно ниво, не е толкова ефективен, тъй като на хора с такива характерстики е по-лесно да се въздейства, а също така е възможно и да бъдат използвани различни методи за манипулиране, което не е препоръчително.  

Друга характеристика на членовете на групата, на която може да се обърне внимание е интелигентността. За ефективното лидерство е от значение коефициентът на интелигентност на водача да е схотен с този на последователите му. Тази закономерност трябва да се спазва, защото в противен случай комуникацията между двете страни ще бъде затруднена.  Поддръжниците трудно ще разбират лидера, няма да съумяват да вникнат в целите, които формулира и в агрументите, които излага, т.е. ще се разминават в преценката, което ще се отразява неблагоприятно и върху ефективността на лидерството.  

При зрелостта на групата отражение върху ефективността дава стадият от развитието й, в който се появява лидера. По-лесно е лидерът да се появи в началото още при сформирането на групата, защото този случай ще му коства по-малко усилия да моделира групата и да се внедри в нея,  

отколкото, ако се появи след като членовете й вече са се сработили и са изгради норми на работа и поведение. Във вторият случай лидера ще трябва да положи много повече усилия, за да бъде допуснат в групата и да съумее да се наложи като водач.  

Друг учен, който обособява фактори, оказващи влияние върху ефективността на лидерството е Стивън Кър. Той диференцира два типа фактори, оказващи влияние вътрху лидерството. Тяхното разделение е в зависимост от това в каква посока повлияват на лидерството, т.е. дали го подсилват или напротив – отслабват го.  

Първата група нарича усилватели, а втората – неутрализатори. Той смята, че под въздействието на факторите, включени в групата на усилвателите лидерът засилва своето влияние върху последователите, т.е.  те оказват благотворно въздействие върху лидерството. Тук се причисляват издигане в йерархията на управление; използването на разнообразни методи за мотивация; двупосочната, активна комуникация; 

1181 

отчет за собствените постижения и развитие пред последователите;  включване в процеса по целеполагане на поддръжниците; някои характеристики на последователите, като отдаденост, лоялност и опит;  социална ориентация към властта и др.  

В следствие на въздействието на вторият тип фактори или т. нар.  неуртализатори, влиянието и силата на водачът отслабва и поддръжниците му започват постепенно да се отдръпват от него. За тях можем да кажем, че резултатът от действието им е отрицателен спрямо лидера. Към тази група причисляваме физическото отсъствие или разстояние, което отделя лидера от последователите му. И тук, както и в любовта можем да кажем, че важи максимата „Невиждани очи се забравят”. На следващо място поставяме еднопосочната комуникация, която може да е знак за незачитане мнението на последователите или липса на доверие в тях. Тук отнасяме също и  

липсата на информация за бъдещето развитие на групата; твърде високото самочувствие на лидера; подценяване на последователите; поставяне на твърде кратки срокове за изпълнение на задачите и други.  

В следствие на представените по-горе виждания за ефективността на лидерството бихме могли да изведем следните критерии, които могат да бъдат използвани за оценка ефективността на лидера: качествата на лидера; характеристиките на групата; кризисната ситуация; източниците на власт; характера на поставените задачите; реализираните цели и постигнатите резултати от дейността на лидера и неговата група.  Схематично оценъчните критерии биха могли да бъдат представени по следния начин (Фиг.1):  

Ефективност 

на 

лидерството 

Качества на лидера 

Характерис тики на 

групата 

Кризисната ситуация 

Източницит е на власт 

Характера на 

поставените задачите 

Реализиран ите цели и постигнатит е резултати

Фиг. 1 Фактори, оказващи влияние върху ефективността на лидерството.  

1182 

Бихме могли да предложим някои по-важни според нас качества на лидера, но с уточнението, че те са само препоръчителни, но не и задължителни. В листа с лидерски качества можем да включим:  − харизма;  

− отговорност;  

− решителност;  

− висока емоционална интелигентност;  

− упоритост;  

− логическо и аналитично мислене;  

− креативност и др.  

При характеристиките на групата обръщаме внимание на сходството в интересите и интелигентността на последователите, а също така и на образователното, квалификационното равнище и професионалният им опит. От значение са и някои конкретни качества, които биха могли да притежават поддръжниците, а именно:  

− лоялност;  

− целеустременост;  

− жертвоготовност;  

− отговорност;  

− усърдност;  

− инициативност;  

− ангажираност и др.  

Извеждаме точно тези, качества, защото тяхното наличие ще гарантира отдадена работа, единомислие и по-малко конфликти в екипа.  Както споменахме по-горе допускането на кризисна ситуация определя утвърдилият се лидер като неефективен и отслабва влиянието му,  защото така той показва липса на концептуални знания и умения. За лице с лидерски потенциал обаче кризисната ситуация оказва благотворно влияние, тъй като му дава възможност да се изяви като креативен,  решителен и отговорен водач.  

Източниците на власт, от които черпи влиянието си лидера са от значение при оценката на неговата ефективност, защото от тях зависи до голяма степен какво ще бъде отношението му спрямо последователите и какви ще бъдат методите и подходите, които ще използва в управлението.  

Съвременните лидери могат да използват следните източници на власт:  експертни познания; харизма; контрол над паричните ресурси; референтна власт; законова власт.  

Експертните познания се определят като най-силният източник на влияние. Свидетелстват за професионализъм, напредък и желание за развитие. Същите могат да изиграят ролята и на мотиватор за

1183 

усъвършенстване спрямо последователите. Единственият недостатък при  тях е, че непрекъснато трябва да се доказват.  

Харизмата също е устойчив източник на власт. При нея основното приимуществое е, че се увличат много поддръжници без да се полагат много усилия и да има необходимост от непрекъснато доказване. Често пъти обаче е субективна и ако дава резултат при едни последователи това не означава, че при други ще има същия ефект.  

Контролът над паричните ресурси е източник, който може да определим като неподходящ при лидерството. Това е така, защото при него означава, че ще „купуваш” подчинението да последователите си, което до голяма степен обезмисля разбирането за лидерство. Такава власт бива наричана от Алвин Тофлър среднокачесвена власт, защото не е редно да постигаш подчинение чрез санкции или парични награди.  

Референтната власт се свързва с умението на лидера да увлича последователи, защото същите искат да приличат на него и да му подражават. При нея също се събират големи групи последователи.  Доближава се до голяма степен до харизмата като източник на влияние.  Лидерът, който използва този източник трябва да знае, че носи голяма отговорност пред последователите си и обществото, защото чрез това влияние хората се преобразуват.  

В случай, че водачът разчита на формалната позиция, на която се намира, за да въздейства върху хората значи използва законовата власт.  Тогава обаче говорим по скоро за ръководство, а не за лидерство.  

Типът на задачите, които лидера поставя на служителите си също повлияват на неговата ефективност. Последователите обръщат внимание на това дали заданията, които им се възлагат са рутинни или са творчески.  В случайте, когато водачът дава за изпълнение на своите поддръжници по необичайни задачи, такива които изискват креативност и разчупване на рамката, тогава подчинените оценяват високо лидера и това засилва негово влияние. Следователно разнообразните и творчески задачи подпомагат лидерството. От друга страна, ако лидера поставя единствено рутинни дейности, такива, в които последователите да се чувстват сигурни, тяхната работа ще се превърне в монотонна и безинтересна. Резултатът от подобен подход ще е подтискане на креативността на подчинениете, а това е сигурен „убиец” на ефективното лидерството.  

Според реализираните цели и постигнатите резултатите от екипа на един лидер категорично би могла да се определи и неговата успешност като такъв. Той ще бъде определен като по-ефективен в случаите, когато последователите му имат много повече реализирани цели и постигнати високи резултати, почти без отклонение от първоначално зададените. Това означава, че лидерът е съумял да сплоти и мотивира поддръжниците си за постигане на целите, но също така и да развие в тях необходимите знания, 

1184 

умения и качества, както и да разпредели правилно задачите и ролите между членовете на групата. Този фактор е признак и за умението на лидера да формулира цели и да убеждава в необходимостта от тяхното постигане. Съвсем логично водач, чиито последователи не успяват да се справят с поставените от него задачи бива определен като неефективен.  

Могат да бъдат обособени няколко характеристики за устойчиво,  ефективно лидерство:  

− динамичност;  

− желание за ръководене;  

− самоувереност;  

− интелигентност;  

− честност и подчтенност [4].  

В заключение можем да кажем, че лидерството е процес на оказване на влияние върху хората в следствие, на което те доброволно и с желание следват лидера и съдействат за реализиране на поставените цели.  Лидерът трябва да подхожда отговорно спрямо поддръжниците си и непрекъснато да се грижи за тях и развитието им. Също така групата създава лидера и тя оценява неговата ефективност посредством фактори като: качествата на лидера; характеристиките на групата; кризисната ситуация; източниците на власт; характера на поставените задачите;  

реализираните цели и постигнатите резултати от дейността на лидера и неговата група.  

Използвана литература:  

1. Стоянов, Ив., Leadership roles and Interpersonal Relationships –  Relationship and Importance for the Organization – “Development of the  Bulgarian and European Economies – Challenges and Opportunities”, Vol. 1, p.  211-216.  

2. Пенчев, П., Организационно развитие., Велико Търново, Абагар,  2008, с. 99-101  

3. Йорданова, Д. Възможности за ефективно управление на организационни кризи. Изд. ИВИС, В. Търново, 2019, с. 47. ISBN 978-619- 205-114-3  

4.https://microslushalka.eu/tag/%D0%A2%D0%B5%D0%BE%D1%80% D0%B8%D0%B8%20%D0%B7%D0%B0%20%D0%BB%D0%B8%D0%B4% D0%B5%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE.ht ml извлечено на 15. 04. 2019 г.  

Адрес за кореспонденция:  

Гл. ас. д–р Пламена Ванева Пенчева 

Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”  

гр. Велико Търново, ул. „Арх. Георги Козарев” 1, каб. 201  

е-mаil: p.pencheva@ts.uni-vt.bg

1185 

ПРИНЦИПИТЕ НА УПРАВЛЕНИЕ И 

УПРАВЛЕНСКАТА ФУНКЦИЯ „КОНТРОЛ“  

Ивалинка Пенчева 

THE PRINCIPLES OF MANAGEMENT AND THE  MANAGERIAL FUNCTION „CONTROLLING”  

Ivalinka Pencheva  

Abstrakt: The report examines the principles to be observed when performing  management and characterises the managerial function „Controlling”. It points out the most  common mistakes related to compliance with the principles of management in the  implementation of control. The report provides comments on the practice of „performance  control”.  

Keywords: management, managerial functions, principles of management, controlling  

ВЪВЕДЕНИЕ 

Управлението е сложен и динамичен процес. Като такъв той може да се разглежда от различни гледни точки и позиции, а при неговото характеризиране следва да се използват различни подходи. Когато управлението се разглежда от към неговата съдържателна страна и се използва функционалния подход, то се свързва с осъществяването на управленските функции. Те се характеризират с изключителна динамика по отношение на техния брой и съдържание. Това е логичен резултат от високата степен на неопределеност на заобикалящата среда, протичащите иновационни процеси, непрекъснатия стремеж към оптимизиране на постигнатото, адаптиране и внедряване на най-добрия управленски опит.  

От една страна оптимизирането на видът и съдържанието на управленските функции оказва влияние върху усъвършенстването на организационно управленската структура, изпълнението на мениджърските роли, определянето на длъжностите и разписване на длъжностните характеристики, намаляване на разходите и повишаване на ефективността на управлението. От друга страна, осъществяване на управленските функции в съвременните условия трябва да бъде съобразено с редица управленски принципи. 

1186 

Предметът на разработката е насочен към характеризирането на контрола като управленска функция, която се осъществява в съответствие с принципите на управление.  

Целта на разработката е да се обосноват връзките и взаимозависимостите между управленската функция „Контрол“ и принципите на управление, което да рефлектира върху повишаване на ефективността на управлението и доверието в организационните структури и управленските йерархии.  

Във връзка с постигането на целта се акцентира на следните задачи:  • обосноваване необходимостта от осъществяване на управленската функция „Контрол“;  

• характеризиране на контрола като управленски функция;  • извеждане на управленски принципи, свързани с релевантността „Контрол – управленски принципи“;  

• характеризиране на връзките и взаимозависимостите между контрола и управленските принципи;  

• предлагане на възможности за повишаване на ефективността на управленската функция „Контрол“.  

Обект на изследването е управленската функция „Контрол“.  Нашето желание е да привлечем вниманието и активираме действия от страна на мениджмънта на всички управленски равнища, които да резултират в изпълване на съдържанието на управленската функция „Контрол“ с дейности, съответстващи на съвременните принципи на управление и водещи до повишаване на икономическата социалната и екологическата ефективността на организациите, т. е. до тяхното устойчиво развитие.  

ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА УПРАВЛЕНСКАТА ФУНКЦИЯ „КОНТРОЛ“  

Управлението е активен процес. Той става възможен в резултат на потребността на субекта на управление да управлява и тази на обекта на управление да бъде управляван и от взаимовръзките между тях.  Потребността от управление, която изпитват субекта и обекта на управление рефлектира върху проявата на активност от тяхна страна.  Осъществяването на управленските функции е една от формите, чрез които 

се проявява активността на управлението. Както при всички други потребности, така и при потребността от управление, съществува динамика и изменение и в определен момент се появява потребност, както от осъществяване на нови управленски функции, а така също и от промяна в тяхната съдържателна страна. Изразената теза ще подкрепим с факта, че пред управлението на съвременните организации се появяват редица предизвикателства, свързани със заобикалящата среда. Справянето с произтичащите от тях проблеми и трудности може да се осъществи

1187 

посредством извършване на промени в осъществяването на управленските функции в т. ч. и в управленската функция „Контрол“.  

Във връзка с изследването на управленската функция „Контрол“ ще посочим мненията на някои представители на управленската наука, за нейната същност.  

Според Донъли, Гибсън и Иванчевич «третата функция на управлението, контролната, включва всички действия на мениджъра, с помощта на които той се опитва да осигури съответствието на действителните резултати на планираните…“. [1].  

Подобно становище се изразява и от Мескон, Алберт и Хедоури –  „процесът на контрола се състои в определяне на стандарти, измерване на фактически достигнатите резултати и извършване на корекции в тези случаи, когато достигнатите резултати съществено се различават от определените стандарти“ [2].  

Петер Хорват и Вернер Зайденшварц приемат, че под контрол се разбира „владеенето, управлението и регулирането на управленските функции“ [3].  

Едно по-широко виждане за контрола има Пенчо Пенчев, според който тази управленска функция представлява съвкупност от управленски дейности с помощта, на които управляващите се стремят да достигнат предварително набелязаните цели, като извършват съпоставка между съществуващите (фактическите) достигнати резултати и предварително набелязаните (програмирани, планирани) [4].  

Според нас контролът е обективна управленска функция, която включва сравняване на действителните с предварителните (прогнозирани и планирани) резултати, чрез използване на нормативи за измерване на различни променливи, което води до постигане на целите или отстраняване на евентуални причини, водещи до отклонения от тях.  

По отношение на контрола често в управленската практика се допускат три много съществени грешки:  

Първата се отнася до самото разбиране на това понятие и се възприема като извършване на проверка или надзираване.  Осъществяването на съвременното управление изисква субектът на управление (управленски орган) да получава непрекъснато информация за състоянието на обекта на управление (структурни звена, групи, активи,  индивиди, дейности, продукти, услуги и пр.) посредством осъществяването на обратна информационна връзка. Следователно, контролът не е просто проверка и надзираване, а непрекъснато информиране за състоянието на управлявания обект.  

Втората грешка се отнася до самия обхват на контрола. Сред представителите на управленската наука съществува полемика по отношение обектите на контрола. Някои автори приемат, че контролът се

1188 

отнася само до конкретна система и изключват средата, в която тя функционира. От позициите на разгледаните по-горе предизвикателства може определено да защитим тезата, че контролът следва да включва и средата, в която функционира системата.  

Третата грешка, която се допуска от страна и на управляващи и на управлявани е твърдението, че контролът ограничава демократизма в управлението. Точно обратното – посредством осъществяването на управленската функция „Контрол“ се установяват отклонения, от предварително желани състояния, до които следва да достигнат съответните обекти. Получената информация служи за основа, върху която се набелязват мерки за отстраняване на допуснати слабости и грешки от страна на различни заинтересовани страни, което повишава демократизма в управлението.  

Предизвикателствата, стоящи пред управлението на съвременните организации и посочените грешки, по отношение на възприемането на контрола показват, че е необходимо да се приложи един по различен подход по отношение осъществяването на тази управленска функция.  

Изхождайки от горното разбиране ще посочим и някои по-важни причини за неговото осъществяване в управленската практика:  • взаимодействието между елементите на системата за управление;  • необходимостта от запазване на системното равновесие;  • високата степен на неопределеност на заобикалящата среда;  • промяната на ценностите;  

• липсата или недостатъчна информация;  

• ниско равнище на компетентност в управляваната и управляващата подсистема;  

• нормативно поставени изисквания за осъществяване на контрол;  • потребността на някои управленски органи от осъществяването на контрол и др.  

Контролът трябва да отговаря на определени изисквания, за да реализира своето предназначение. Някои по-важни от тях са: точност;  справедливост; обективност; прозрачност; своевременност;  изчерпателност; икономичност; информационна обезпеченост; краткост;  комплексност; системност; мобилност; безпристрастност и т.н.  

По-голям брой от авторите приемат, че в контрола се включват следните етапи:  

А. Разработване и утвърждаване на норми.  

Б. Измерване на фактически достигнатото състояние.  

В. Сравняване на фактически достигнатото състояние с установените стандарти.  

Г. Определяне на настъпилите отклонения. 

1189 

Д. Анализ и оценка на причините, които са довели до тези отклонения.  

Според нас, за да отговори контролът на изискванията, които се предявяват към него е необходимо към посочените пет етапа да бъдат добавени и следните два: информиране за резултатите от контрола и предлагане на мерки за отстраняване на констатираните отклонения  

Управленската функция “Контрол” може да се реализира от управленски органи, които я изпълняват заедно с другите управленски функции. В националния класификатор на професиите и длъжностите съществува обособени трудови позиции, чиито характеристики включват изпълнението само на контролни дейности – контрольори, одитори и др.  Всеки един от двата предложени начина има своите предимства, но има и недостатъци. Например, според нас, една от негативните практики при осъществяването на контрола е свързана с нарушаването на балансираността между правата, задълженията и отговорностите при осъществяване на управлението. Така контролът се изважда от цялостния „пакет“ от управленски функции и се възлага на определени лица. Тази практика е известна като „контролът по изпълнението се възлага на …“.  Начинът на осъществяване на контрола трябва да е логически свързан с останалите управленски функции, да зависи от неговите цели и вид,  

конкретната организация, вижданията и компетентността на мениджърските и работните екипи.  

При осъществяването на управленската функция “Контрол” могат да се появят някои слабости. Като такива можем да посочим [4]:  А. В стремежа към цялостно контролиране е възможно да се прескочат оптималните граници – да се премине към свръхконтрол, който в голяма степен затруднява цялостния управленски процес поради факта,  че се ограничава рязко демократизма в управлението.  

Б. След като знаят, че ще бъдат контролирани, в определени случаи,  е възможно управляваните да не проявяват активност, а в други да демонстрират такава, която да се отнася само за момента на контрола.  Също така е възможно извършването на определени дейности умишлено да се ускорява или забавя.  

В. Много често на контрола се гледа като нещо, което ще доведе до някакви негативни последици за подчинените. Поради това е възможно те да се стремят да не посочват постигнатото от тях, да демонстрират високи активности и резултати или пък да възпрепятстват протичането на процесите.  

Г. Възможно е да се прави и имитация на контрол. Тази слабост се отнася главно за контрола, който се осъществява на по-ниските управленски равнища (преди всичко на оперативно). Негативният ефект в

1190 

този случай е не само за тези равнища, а и за цялостното управление, т. е.  Той има мултиплициращ негативен ефект.  

Д. Пропуските в определянето на целите и нормите на контрола също могат да доведат до нежелателни последствия като това е съществена предпоставка за трудности при реализиране на крайната цел, демотивация на персонала, увеличаване на разходите и т. н.  

Към така посочените слабости бихме могли да добавим и следните:  – изграждането на дублиращи контролни структури и органи;  – злоупотреба на контролните органи с предоставените права;  – неизпълнение на задълженията и отговорностите;  

– необходимост от осъществяване на т. нар. „контрол на контрола“.  За да бъде контролът ефективен е необходимо да не се допускат посочените слабости. Освен това, ефектът от осъществяването на тази функция трябва да бъде по-голям от направените за нея разходи. За да може управленската функция „Контрол“ да постигне своето предназначение и контролните дейности да не се превръщат в безсмислени и самоцелни е необходимо контролът да отговаря не само на посочените изисквания, но също така да бъде релевантен и на съвременните управленски принципи.  

ПРИНЦИПИТЕ НА УПРАВЛЕНИЕ И РЕЛЕВАНТНОСТТА „КОНТРОЛ – УПРАВЛЕНСКИ ПРИНЦИПИ“  

Принципът на управление може да бъде определен като съвкупност от основополагащи положения и правила на поведение, от които се ръководят управленските органи при осъществяването на управлението на различни организационни структури.  

В процеса на своята дейност управляващите се ръководят от управленските принципи и ги съблюдават. Следователно принципите на управление са правила на поведение, които следва да се спазват и при осъществяването на управленските функции в т. ч. и на контрола. Без съблюдаването на управленските принципи се създават предпоставки за прекомерно засилване на контролната функция или пък за появата на синдрома на безконтрола3. И в двата случая ефективността на управлението е ниска. Основната цел на управленските принципи е създаване на предпоставки за достигане на оптимални резултати, свързани с развитието на организациите.  

Формулирането на принципите на управление следва да започне с изграждането на системата за управление. Те запазват своето относително постоянство за сравнително по-дълъг период от време и са елемент на управленската стратегия. Въпреки, че нямат универсален характер, голяма част от тях се използват при управлението на различни системи.  

3 Синдромът на безконтрола, според нас, води до появата на хаос и утвърждаването на безредието и своеволието. 

1191 

В управленската литература не съществува единомислие по отношение на видовете управленски принципи. Най-често те се обособяват като общи и частни, като в изложението ще акцентираме на общите принципи, тъй като частните в различна степен съответстват на изискванията, на които следва да отговаря контрола.  

От общите принципи на управлението ще посочим следните [5]:  принцип на обективност; принцип на правната регламентация; принцип на ефективност; принцип на системност; принцип на точно регламентиране на правата, задълженията и зоните на отговорност; принцип на подреждането на обектите на управление по важност; принцип на обвързаност между науката и практиката в управлението; принцип на единоначалието и колегиалността в управлението; принцип на еднопосочност на управлението; принцип на демократизма и централизма в управлението; принцип на материалната и нематериална заинтересованост; принцип на приспособяемост.  

В управленската практика организациите самостоятелно определят използваната система от принципи, които са в съответствие не само със стратегията за развитие, но така също и с организационната политика и култура. В този смисъл използваните управленски принципи следва да бъдат релевантни по отношение на управленските функции. Проявата на  тази релевантност при осъществяване на управленската функция „Контрол“ намира израз в следните зависимости:  

Първо, контролът трябва да се осъществява в съответствие с принципа на обективност. Изградените контролни органи и осъществяваните от тях дейности следва да са в съответствие с обективната действителност. Това налага необходимостта от изграждане на нови органи и преустановяване на дейността на други, осъществяване на нови контролни дейности, внедряване на нови норми и стандарти за контрол и отпадане съществуващи. От друга страна контролът, като управленска функция, създава предпоставки за спазването на управленския принцип „обективност“. Например, за да се отговори на такива предизвикателства, свързани с обективната действителност като ниското доверие в институционалните йерархии, съществуващите миграционни процеси или пък необходимостта от извършване на промени се налага осъществяването на управленската функция „Контрол“.  

Второ, принципът на правната регламентация оказва силно влияние върху контрола чрез съществуващите изисквания, съдържащи се в нормативната уредба, а така също и чрез действащите стандарти и нормативи. Контролът пък от своя страна подпомага спазването на този принцип чрез недопускане на отклонения от изградените регламенти.  

Трето, принципът на ефективност е приложим по отношение на управленската функция „Контрол“, тъй като разходите за контрол не бива

1192 

да надвишават реализирания ефект. От своя страна контролът съдейства за реализирането на принципа на ефективност, защото негов обект могат да бъдат организацията като цяло, структурните звена, бюджети, опазването на околната среда и пр.  

Четвърто, принципът на системност е важен от гледна точка на контрола, тъй като отделните елементи на системата за контрол следва да действат синхронно. Контролът чрез анализа на различните факторни влияния пък съдейства за утвърждаване на принципа на системност.  

Пето, точното регламентиране на правата, задълженията и зоните на отговорност, като управленски принцип, е от особено значение при осъществяването на контрола от една страна, а от друга той съдейства за съблюдаването на този принцип.  

Шесто, единоначалието и колегиалността в управлението се отразяват върху контрола, тъй като този, който притежава властта може да взема решения по отношение на осъществяването на контрола, както и да ги обсъжда с хората, които управлява. В резултат на контрола този, който притежава властта може да санкционира или поощрява поведението на управляваните в съответствие с принципа за единоначалието и колегиалността в управлението 

Седмо, принципът на демократизма и централизма в управлението се отразява върху контрола, защото творческата активност и инициативността на хората може да наложи необходимостта от осъществяване на контрол от страна на управленските органи. Контролът подпомага реализирането на демократизма или централизма в управлението чрез включването на представители на гражданското общество при извършването на контролни действия или респективно чрез недопускане на такива участия.  

Осмо, управленският принцип приспособяемост е релевантен с контрола, понеже самата необходимост от приспособяване на системата към заобикалящата среда може да наложи осъществяването на контролни въздействия. От друга страна, придържането към този принцип формира като обекти на контрола не само елементите на системата, но и тези на средата, в която тя функционира.  

Посочените връзки и взаимозависимости между управленските принципи и контрола намират положително измерение в работата на организационните структури в следните насоки:  

• създават се предпоставки за управление на риска като се намалява възможността за възникване на кризисни ситуации;  

• своевременно откриване на съществуващите отклонения,  разкриване на причините за нежелателните въздействия и посочване на възможности за тяхното своевременно отстраняване;  

• идентифициране, дефиниране и диагностициране на съществуващите проблеми; 

1193 

• оптимизиране на процеса „Изработване на управленски решения“  особено в ситуации, които изискват бързото вземане на решения;  • засилване на взаимодействието между управляващи и управлявани;  

• ефективно използване на ресурсите;  

• оптимизиране на изпълнението на останалите управленски функции;  

• постигане на организационните и индивидуалните цели др.  ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ПОВИШАВАНЕ НА ЕФЕКТИВНОСТТА НА УПРАВЛЕНСКАТА ФУНКЦИЯ „КОНТРОЛ“  

Ефективността на управленската функция „Контрол“ може да се повиши посредством:  

1. Използване на разделението и специализацията на човешкия труд като форма на организация на труда.  

2. Съдействие за практическата реализация на управленския процес.  3. Изграждане на обективно необходимите контролни органи.  4. Осъществяване на обективно необходими контролни дейности,  подпомагащи постигането на набелязаните цели;  

5. Изпълване на съдържанието на управленската функция „Контрол“ с управленски дейности, които съответстват на принципите на управление;  

6. Утвърждаване на съществуването на връзка и подпомага логическата последователност при осъществяването на управленските функции.  

7. Осъществяване на контрола в посока „субект-обект“ и „обект субект“, за да отговори на изискванията за демократичност на управлението.  

8. Формиране на усещане и изграждане на нагласи за непрекъснато осъществяване във всички, свързани с контрола.  

9. Осъществяване на всички йерархически равнища и във всички структурни звена.  

10. Реализиране под различни видове в зависимост от мястото и нивото на проявление.  

11. Промяна на елементите на системата по начин, който съдейства за постигането на по-добри резултати.  

12. Превръщане на контрола в предпоставка за извършване на структурни, технологични и поведенчески промени.  

13. Съдействие за обединяване на усилията и утвърждаване на подхода на „заедност“ при преодоляване на отклоненията от набелязаните резултати.  

14. Постигане на адаптивност, гъвкавост и мобилност по отношение на измененията в заобикалящата среда. 

1194 

15. Извършването на присъщите дейности да бъде обвързано с ресурсите и възможността за тяхното осигуряване.  

Осъществяването посочените възможности за повишаване на ефективността на управленската функция „Контрол“ е предпоставка за утвърждаването на управленските принципи, в т. ч. и принципа на Устойчивото развитие, чрез постигане на икономическа, социална и екологическа ефективност.  

ЗАКЛЮЧЕНИЕ 

Контролът е управленска функция, чието осъществяване оказва влияние върху ефективността на управленското въздействие. Нейното правилно възприемане, спазването на етапите и изискванията, на които тя трябва да отговаря води до недопускане на слабости и грешки при практическото реализиране. Осъществяването на контрола в съответствие с принципите на управление го превръщат в полезен и целесъобразен. По този начин се съдейства за недопускане на практиката „контрол на контрола“. Търсенето на възможности за разширяване на неговото съдържание и повишаване на ефективността му подпомага премахването на усещането за липса на справедливост и съдейства за повишаване на доверието в организационните структури и институционалните йерархии.  

ЛИТЕРАТУРА:  

1. Донъли, Д., Д. Гибсон, Д. Иванчевич, Основи на мениджмънта.  София, 1997 с. 214. 

2. Мескон, M., М. Алберт, Ф. Хедоури. Основи на мениджмънта.  Москва, 1993, с. 390.  

3. Пипер, Р, К. Рихтер, Мениджмънт. Управлението на прехода.  София, 1993, с. 199. 

4. Пенчева, И., П. Пенчев, Р. Пенчева. Основи на управлението. В.  Търново, 2016, с. 227, с. 235.  

5. Пенчев, П., И. Пенчева. Основи на управлението. В. Търново,  2002, с. 93.  

Ивалинка Петкова Пенчева, доктор, доцент 

Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“  

Стопански факултет 

Ул. Арх. „Георги Козарев“ №1  

Велико Търново 

Тел. 0888 873 611  

e-mail: ivalinka_pencheva@abv.bg

1195 

СЪЗДАВАНЕТО НА АДМИНИСТРАТИВНИЯ СЪД В СТРАНИТЕ НА ЕС, В БЪЛГАРИЯ И АЛБАНИЯ И ЗНАЧЕНИЕТО МУ ЗА РЕШАВАНЕТО НА 

АДМИНИСТРАТИВНИТЕ СПОРОВЕ  

ESTABLISHMENT OF THE ADMINISTRATIVE COURT  IN THE EU COUNTRIES, IN BULGARIA AND ALBANIA AND  ITS IMPORTANCE FOR THE SETTLEMENT OF  ADMINISTRATIVE DISPUTES  

Shkelqim Xeka, Arjana Mucaj  

ABSTRACT: Ever since its emergence in the new French state after the French  bourgeois revolution, the executive power is still an extremely interesting topic for research.  It is well known that with the introduction of the principle of separation of powers, the unified  state power is subdivided into three systems: legislative, executive and Judicial.  

The many activities carried out by the executive power make it an interesting and rich  object of observation and scientific analysis. In the present scientific work, an attempt has  been made to analyze and distinguish between the executive and its administration. It is  devoted to a very important issue, such as judicial control over the administration. The  reasons for its introduction in Albania and Bulgaria have been briefly examined. At some  points are also briefly presented the main features in the creation of administrative judicial  control in Albania and Bulgaria. An attempt is made to point out the advantages of the  Bulgarian experience and their use in Albania.  

Key words: Administrative Court, Albania, administrative judicial, experience,  importance.  

УВОД 

Още от възникването си в новата френска държава след Френската буржоазна революция изпълнителната власт и до днес представлява извънредно интересна тема за изследване. Известно е, че с въвеждането на принципът за разделение на властите единната по начало държавна власт се подразделя на три системи:  

– законодателна,  

– изпълнителна и  

– съдебна.  

Множеството дейности, осъществявани от изпълнителната власт я правят интересен и богат обект на наблюдение и научен анализ. В

1196 

настоящият научен труд е направен опит да се поднесе анализ и да се направи разграничение между изпълнителна власт и нейната администрация.Tя е посветена на много съществен въпрос, какъвто е съдебния контрол върху администрацията. Накратко са разгледани причините за неговото въвеждане в двете страни – Албания и България. В отделни точки са представени също така накратко основните характеристики при създаването на административния съдебен контрол в Албания и България. Направен е опит да се посочат предимствата на българския опит и тяхното използване в Албания.  

1. Създаването на административен съд в Албания 

Дейността на административният съд представлява особен вид контрол/надзор над администрацията, над административните актове:  нормативни, общи и индивидуални. Франция е създала първите форми на административния съд и на административните спорове. През 19 век, за решаването на административните конфликти между администрацията и гражданите, решаването на тези спорове е било гласувано на специални съвети и от Държавния съвет на Франция. По този начин Франция послужи като модел и като пример за решаването на административните спорове в страните на ЕС. Това направи така, че според френската теория специалният административен съд се смята като част от административната власт, а не като част от съдебната. Но въпреки това,  някои страни изявиха резерви към създаването на административния съд с обяснението, че съдиите не трябва да се месят в така наречените изпълнителни задачи. Големи резерви се явяваха в страните на източният блок, където принадлежат и Албания и България. Неучредяването на съдът в източните страни, включително Албания и България, формално изглеждаше като последица от една особена гледна точка на тогавашната доктрина, било тя политическа или юридическа, на тези страни към държавата. Според тази доктрина, институцията на административният конфликт се е смятала като институция на буржоазното право. Като такава,  институцията няма съвместимост с ролята на държавата и позицията на администрацията в социалистическите страни. Първите опити показват, че административният съд е изграден по три начина;  

1) Административно осъждане чрез административните органи.  2) Административно осъждане чрез редовните съдилища.  3) Административно осъждане чрез специални административни съдилища.  

Тези три начина са приети за решаването на административните спорове. Най-добрият начин за решаването на административните спорове остава редовният съд и административният съд. Днес административния съд е разпространен в всички страни на ЕС. От 27 страни членки на ЕС, в 16 от тях – Германия, Австрия, Белгия, Финландия, Франция, Гърция, 

1197 

Италия, България, Латвия, Холандия, Румъния, Люксембург, Полша,  Португалия, Чехия, Швеция, – административния съд действа като специализиран надзорен орган. В другите 11 страни членки на ЕС – Кипър,  Естония, Дания, Ирландия, Литва, Унгария, Малта, Словения, Словакия,  Англия – действат специализирани звена или отдели по административно право в рамките на редовните върховни съдилища. Що се отнася до степенуването/инстанционността/ на съдебните процедури срещаме два модела на организация:  

1) Двустепенен модел 

2) Тристепенен модел 

Двустепенния модел се среща при 11-те страни, споменати по-горе, а тристепенния при 16-те други страни.  

Европеизацията на административния съд е знак на идентификация със стандартите, приети от много страни на ЕС, сред които Албания и България, и е станал част от законодателството на тези страни. В Албания законодателството, което регулира дейността на държавната администрация, наследи от времето преди настъпването на демокрацията в страната доста законодателни липси. С приетите закони след този период,  се отразиха в необходимото ниво мерките за гарантиране на основните права и свободи на гражданите и в сферата на административното право.  

Специално внимание се обърна на контрола над законосъобразната дейност на административните органи. Със закон номер 49/2012- „За организацията и функционирането на административните съдилища и обсъждането на административните конфликти“, се създаде административния съд. Законът определя организацията и функционирането на административните съдилища, както и статуса на съдиите в тях; юрисдикцията и компетенциите на административните съдилища; принципите и процедурите на съдебния процес; страните в процеса и другите лица в административния съдебен процес;  административните съдебни решения и тяхното изпълнение.  Компетентните съдилища за разглеждане на административните спорове са: Административния съд от първа инстанция; Апелативен Административен съд и Административен панел/отдел/ към Върховния Съд. В момента в Албания действат шест Административни съдилища от първа инстанция- в градовете Дурас, Гирокастра, Корча, Шкодра, Тирана и Вльора и Апелативния Административен Съд в Тирана. Апелативният Съд има 7 съдии, а административните от първа инстанция – 36 съдии. Съдът е органа, който упражнява ефективен контрол над актовете на държавната администрация, където съдията има достатъчно професионален авторитет и подготовка, необходимата независимост и решението е напълно изпълнимо. 

1198 

Албания на 04.11.2013 година отвори вратите на административния съд, като така изпълни изискване на ЕС, което е било едно от условията за приемане на статуса кандидат-членка и условие да стане част от голямото европейско семейство. Административния съд от първа инстанция ще решава различни административни спорове и решенията им в рамките на 90 дни. Този съд ще процедира по-бързо по жалбите на гражданите.  Албания ще използва опита на другите страни на ЕС по административните спорове и разглеждането им от Административния съд, имайки в предвид подобряването на законодателството, като се позовава на административните процедури на тези страни. Европейската конвенция за правата на човека съдържа в себе си няколко изисквания,  които трябва да имат в предвид страните, извършващи реформи в административния съд, част от които е и Албания. Създаването на административния съд гарантира, че въпросите, свързани с определена област, ще бъдат решавани от съдии, специализирани в тази област.  Авторитета на специализираните съдии има възможност да се приема повече от страните и от адвоката. Недостатъка от създаването на административният съд; – издигането на административния съд, било той много важен фактор за интеграцията на Албания в ЕС, трябва да се отбележат и проблемите които възникват. Конкретно – нивото на необходимата специализация на съдиите в административния съд. Трябва да има специализирани съдии по съответните съдебни спорове.  

2. Създаването на Административният съд в България и неговото функциониране.  

Административния съд на България е създаден през 2006 година,  като условие за членство в ЕС.  

Преди приемането на Административния процесуален кодекс административните спорове се разглеждаха от общите съдилища –  разглеждащи граждански и наказателни спорове.  

С приемането на Конституцията на България през 1991 година се въведе Върховен административен съд, но под него нямаше специализирани административни съдилища. Именно създаването на системата от административни съдилища беше и една от основните задачи на новия кодекс. Сега основната, първа инстанция при решаването на такива спорове са по принцип административните съдирища. Втора инстанция е Върховиня административен съд, т.е. в България се възприе двустепенния модел на разглеждане и решаване на административните спорове.  

Тази възможност се използва в България за решаването на много въпроси, натрупани преди това. Така в приетия Административнопроцесуален кодекс се кодифицира цялата материя,  създадоха се административни съдилища, определи се подведомствеността

1199 

и подсъдността в административната система съдилища и други. Много закони, действали дотогава в областта на административните конфликти,  бяха отменени и инкорпорирани в Кодекса 

Административния съд в България, както и в Албания и другите страни на ЕС, разглежда административните спорове между държавата,  гражданите и юридическите лица. Съдебните административни процеси минават на две инстанции. Те се провеждат между съдиите и заинтересованите страни за решаване на споровете. С промените в Конституцията на България за Върховния съд и последвалия Административен процесуален кодекс, се създадоха Административния съд от първа инстанция, и Върховния административен съд. Структурата,  

персонала, центровете където ще функционира и издигането на административният съд се определят не със закон, а в Кодекса.Това е Административнопроцесуалния кодекс. Със влизането в сила на кодекса в публичната администрация е постигната най-добрата правна система в България. Административния съд в България е съставен от две нива:  

1) Административен съд от първа инстанция.( АС )  

2) ВАС-Върховен административен съд.  

Административният съд на България има повече опит отколкото Административния съд на Албания, защото е създаден по-рано и има по дълъг стаж в решаването на административните спорове и би било хубаво да се използва за пример позитивният опит на този Съд, тъй като и двете страни – и България, и Албания идват от източния блок и малко или много делата, които обсъждат, имат общ характер, като например – честото отстраняване от работа на служители при смяната на правителствата в тези страни, както и признаването на частната собственост и връщането й на легитимния собственик, сериозен проблем за решаване в Албания. В България административното правосъдие се е наложило като ефективен начин за защита на правата на граждани и техни организации.  Административният съд решава делата по-бързо от останалите съдилища.  Наличието на две инстанции също така позволява по-бързо решаване на едно дело. В гражданският съд например инстанциите са три и това удължава сроковете за решаване.Кои са чувствителните въпроси които се предоставят за обсъждане в административния съд.Чувствителните въпроси може да се представят относно значението им и модела на контролиране. Съществуват ред инструменти, които могат да помогнат в тази насока и за които говори теорията на административното съдийство.  Първо, на административните съдилища трябва да им се дадат много по ясни компетенции, факт, който се гледа с голям интерес както за съдебната власт, така и за принципа на разпределянето на властта.  

Проблемите в практиката на административните съдилища: 

1200 

Има доста проблеми, които са или могат да бъдат представени в практиката на административния съд. Сред най – често споменаваните проблеми е неспазването на съдебно процесуалното време. Има много съдебни процеси, които се забавят във времето и гражданите губят доверието във Върховния административен съд, което се случва и в Албания. Тук особено важно е да се въведе така наречения „ разумен срок „ за решаването на административния спор. Друга причина е липсата на възможност за обжалване в административния съд. Тези процеси трябва да са безплатни, за тях не следва да се предвиждат държавни такси, защото много граждани не могат да си позволят това. Проблем се изразява и в усилията на някои страни да хармонизират законодателството си с диспозициите на Конвенцията за защита на правата и свободите на човека.  Във връзка с административния конфликт явяват се различни проблеми,  сред които може да подчертаем три основни: 1) институционално неуреждане на административния спор; 2) непълното обобщение на административния спор; 3) недостатъчното разширение на наблюдение върху законността във всичките индивидуални актове на държавната и публичната власт.  

Тук голяма роля има законодателния орган. Той трябва непрекъснато да разширява възможнистите за оспорване на всички административни актове. Не бива да се допуска в един или друг закон забрана за такова обжалване.  

Недостатъците в създаването на Административния съд;  Създаването на Административния съд, въпреки че е един много важен фактор за интеграцията на Албания в ЕС, трябва да се погледне и от призмата на проблематиката, която може да причини. Решаващ момент е разполагането със специализирани съдии по съответните съдебни дела. И в Албания трябва да се обърне внимание на подготовката именно на специализирани в административното право и административния процес съдии.  

Административния съд редуцира държавния арбитраж към бизнеса.  

Законодателството в Албания за изграждането на тази институция е консултирано с експерти от международните институции. Албания е последната държава в района, създала административния съд, който да помага в решаването на споровете между бизнеса и държавната администрация. Липсата на една конкретна връзка в съдебната система,  която да решава споровете между държавната администрация и бизнеса, е причината за създаването на трудности във взаимоотношенията им.  

Данъчните, митническите и др. органи в доста случаи са налагали наказателни актове срещу компании, фирми и индивиди, които за обжалване на тези мерки се обръщат към административния съд. 

1201 

Проблемите, които среща днес Административния съд, една година след създаването му.  

Днес, една година след създаването на административния съд в Албания, проблемите, с които се сблъсква и които можем да очертаем са –  големия брой на дела, които се образуват към този съд. Това са 40 до 50  дела всеки ден и недостатъчният брой съдии и липсата на опит и други административни пречки (например назначаването на съдебни помощници в този съд) затруднява работата на тази съдебна институция и направените обещания от нея в началото на дейността си, че ще реши административните спорове в рамките на 90 дни не се изпълниха,  напротив, има по-голямо забавяне в решаването на делата, отколкото преди при гражданския съд. Изводът е, че в Албания трябва повече работа и по-висока специализация на съдебния състав за решаването на административните спорове.  

Заключение 

Представената работа се опитва да анализира основни институти на административното право и на административния процес. Това е понятието за изпълнителна власт, съотношението управление –  администрация, понятието за публични услуги и техните основни характеристики, изграждането и основните принципи на административното правосъдие. Същевременно в нея са направени някои по-сериозни изводи и препоръки за бъдещо усъвършенстване на структурата на администрацията, за подобряване на административното правосъдие и други.  

Направен е, макар и накратко, анализ на административното правосъдие в Албания и България. Направен е бегъл сравнителноправен анализ на различните разрешения в албанското и българското административно правосъдие, изтъкнати са редица слабости на неговото устройство в Албания. Направен е опит да се посочи как те могат да се преодолеят, посочено е кои разрешения на българското законодателство биха могли да се ползват в Албания.  

БИБЛИОГРАФИЯ 

– Европейската конвенция за човешките права и основните свободи.  – Харта на местната автономия ратифицирана от Събранието на нашата страна с Закон -8548 дата 11.11.1999 година и обявено в Държавен вестник бр. 32 от 2000 година.  

– Б. Законодателство, документи на Европейския Съюз и на Съвета на Европа 

– Европейски кодекс на добро административно поведение – Становище на Европейската Комисия за Албания, дата 10.06.2011 г.  За изпълнение на препоръките за получаване статута на страна кандидатка. 

1202 

– Резолюция на Европейския Парламент, дата 15. 01.2013 година по препоръка на Комисията във връзка с закона за административните процедури на ЕС. ( 2013/2014 )  

– Конституция на Република Албания – променена.  

– Споразумение за Стабилизация и Асоциация на Албания в ЕС.  – Кодекс на Административните процедури на Р.Албания, променен.  – Закон Nr. 9131, дата 08.09.2003 година, за етичните правила на публичната администрация.  

– Закон Nr. 8480, дата 27.05.1999 година, за функционирането на колегиалните органи на държавната администрация и публичните субекти. 

1203 

ОБЩЕСТВЕН ОБРАЗ НА ВОЕННАТА ИНСТИТУЦИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА 2013 – 2017 Г.: СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ МЕЖДУ ОЦЕНКИТЕ НА ВОЕННОСЛУЖЕЩИТЕ И НА ГРАЖДАНИТЕ В БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО 

Теодора Грозданова 

PUBLIC IMAGE OF THE MILITARY INSTITUTION IN  THE PERIOD 2013 – 2017: COMPARATIVE ANALYSIS  BETWEEN THE EVALUATIONS OF MILITARY  PERSONNEL AND CITIZENS IN THE BULGARIAN SOSIETY  

Teodora Grozdanova  

Abstract: The publication has verified the public image of the Bulgarian Army in a  specific socio-political context, based on military personnel assessments and the civil  society’s confidence index in it for the period 2013-2017. A comparative analysis is applied of  the results of empirical sociological studies in the armed forces and periodic drillings for the  rating of the institution in society. The existing retrospective data base allows tracking of  long-term trends over the years and sets a perspective of a deeper study of the topic.  

Key words: public image, Bulgarian army, prestige, institution, comparative analysis,  military personnel, public opinion, empirical sociological studies.  

Общественият образ на Българската армия като институция,  гарантираща сигурността и отбраната на страната, е в пряка връзка с провежданата отбранителна политика и с мястото й като организация в структурата на обществото. Като част от социалната структура армията е зависима и взаимодейства с гражданското общество, държавата,  икономиката, културата и т.н. Поради спецификата на предназначението си и взаимодействието си с други социални структури ценностите на военната организация би следвало да се споделят и от гражданското общество. Гражданското общество се явява колективния субект, излъчващ обществената подкрепата и поддръжката към армията, за да може тя да осъществява своето предназначение като организация. Единствено при наличие на достатъчно високи нива на обществено доверие и подкрепа,  

армията е мотивирана във висока степен да изпълнява социалната си

1204 

поръчка, а именно – да гарантира сигурността и отбраната и да защитава интересите на страната.  

Образът на армията в обществото като организация много често се заменя и от други понятия като престиж и имидж, които са придобили широка публичност и се свързват предимно с идеалния образ на дадена личност или организация пред обществеността. Като цяло имиджът е впечатлението, чувството, концепцията, която публиката има за дадена организация. Високият престиж е съществения елемент на положителния образ на всяка една институция.  

Цялостният образ на армията се формира от една страна, от нейните иманентни характеристики като организация, и от друга – от очакванията,  нагласите и представите на гражданското общество за нея. Общественото мнение представлява „надиндивидуално, масово образувание в сферата на общественото съзнание, в което преобладава рационално-оценъчната съставка, изразявайки отношението на определени общности и хора към събития и явления в социалната действителност.“ [1] Съвместното им проучване и сравняване дава възможност за верификация както на състоянието на образа в даден момент, така и за неговата динамика в по голям времеви период.  

Според системните сондажи за рейтинг на институциите в България през годините до началото на века, армията се е ползвала с традиционно високо доверие на обществото и към 1998 година нивата на обществена подкрепа са надвишавали 50%. [2]  

След началото на века преструктурирането на Българската армия,  намаляването на числения й състав, закриването и предислокацията на поделения доведоха до известен спад на традиционно високия авторитет на институцията в обществото. Реформирането й, с оглед перспективата за присъединяването на страната към НАТО, се отразиха по-скоро негативно върху обществения образ на военната институция.  

Изхождайки от значимостта на темата целта на публикацията е да се опишат и сравнят оценките на военнослужещите и нагласите на обществото към образа на армията, като се ситуират в конкретен социално-политически времеви контекст.  

С оглед поставената цел ще бъдат представени резултати от емпирични социологически изследвания, реализирани за периода 2013- 2017 г. от изследователски екип на Институт „Перспективни изследвания за отбраната“ на ВА „Г. С. Раковски“ и данни от периодичните сондажи на агенция „Галъп интернешънъл“.[3] Общественият образ на армията за периода 2013 – 2017 г. ще бъде верифициран посредством сравнителен анализ на резултатите от реализираните изследвания за разглеждания времеви отрязък. Възприетият подход позволява да се изучат, сравнят и анализират възприятията на военнослужещите и обществените нагласи

1205 

към образа на институцията в социалната структура. Въз основа на резултатите от анализа ще бъдат направени някои основни изводи и заключения. Публикацията няма претенциите за изчерпателност по темата за обществения образ на институцията, тъй като тя включва и други съдържателни аспекти. Същевременно с това, анализът на обществения образ на институцията за конкретния период, задава перспектива за по задълбочени и обстойни анализи в това тематично направление.  

1. Общественият образ на Българската армия в перцепциите на военнослужещите  

В емпиричното социологическо изследване, проведено от ИПИО през 2017 г., по метода на пряката анонимна анкета бяха интервюирани 1655 военнослужещи. Извадката е двустепенна гнездова, стратифицирана по вид въоръжени сили и категория военнослужещ, и е представителна за Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия.  

Анализът на данните от фигура 1 показва, че за преобладаващата част от военнослужещите, обществения образ на военната организация като цяло не се възприема позитивно и е натоварен с негативен заряд –  близо половината (49,0%) го оценяват като „не много добър”, а 31,0%  смятат, че той „изобщо не е добър”.  

Фигура 1. Разпределение на отговорите на въпроса „Според Вас какъв е образът на Българската армия в обществото?” (в %) 

Само 17,0 % от респондентите дават умерено добра оценка за обществения имидж на армията и едва 2% от всички го определят като безусловно „много добър“. 

1206 

На фигура 2 са представени дяловете на позитивните и негативните оценки на военнослужещите за обществения образ на БА за всяка година в периода 2013 – 2017 г. Анализът на резултатите по години извежда една трайна тенденция на нарастване на негативното възприятие на военнослужещите към образа на армията и понижаване на равнището на техните позитивните оценки към мястото на институцията в обществото. С относително най-негативни оценки се откроява 2017 година (фигура 3), а относително най-високи положителни оценки за военната организация са регистрирани през 2014 година. Сравнителният анализ за периода затвърждава тенденцията преобладаващата част от анкетираните военнослужещи да възприемат предимно в негативния спектър на скалата обществения образ на военната институция.  

Фигура 2. Разпределение на положителните и отрицателните отговори за образа на БА в обществото за периода 2013-2017 г. (в%) 

Анализът на данните по отношение на установяване на факторите,  които вероятно определят описаните оценки, показва, че доколкото съществуват значими разлики в отговорите на респондентите, то те са слабо изразени и касаят основно категорията военнослужещ. Най-високо оценяват образа на Българската армия в обществото старшите офицери и курсантите, а най-ниско – сержантите и войниците.  

Обобщавайки резултатите за периода 2013 – 2017 г., може да се направи заключението, че от началото на изследвания период се наблюдава трайно създала се във времето негативна проекция на армейската институция в перцепциите на военнослужещите. Опирайки се на базата на получените резултати, може да се твърди за наличие на една устойчива тенденция, която в обозримо бъдеще би могла да окаже влияние върху мотивацията за служба във въоръжените сили и окомплектоването на армията с личен състав. Регистрираната тенденция е индикатор за неудовлетвореност на военнослужещите от техния социален статус, за липса на усещането за обществена значимост на професията и за

1207 

усещане на непредвидимост на службата. В този контекст е наложително усъвършенстването на социалната политика на МО за повишаване на социалния статус на военнослужещите и за издигане значимостта на военната професия в стратификационната структура на обществото. В социално-психологически аспект, ниските оценки по отношение на социалния статус вероятно се дължат на усещането им за обезценяване и известна липса на тежест на ролята на военнослужещия в обществото.  Това предположение подлежи всъщност на верификация, за която е  

необходимо да се извърши подробно проучване, с което да установят конкретните причини за ниския социален статус.  

На базата на получените резултати е наложително да се предприемат конкретни и спешни действия от страна на ръководните нива в държавата,  с цел засилване на социалната стойност на военнослужещите в обществената система като цяло. В противен случай ниската обществена значимост би довела до отлив на човешки ресурс и до понижаване на привлекателността на военната професия за младите хора.  

2. Общественият имидж на армията в съзнанието на гражданското общество 

Според периодичните сондажи на общественото мнение,  извършвани на всяко тримесечие от „Галъп Интернешънъл“ (фигура 3) за периода 2013 – 2017 г. общественото доверие в армията на превишава нивата от 50%.  

Фигура 3: Общественото доверие в армията за периода 2009 – 2017 г. [4] 

1208 

Леко доближаване до границата на традиционно високия рейтинг на институцията се наблюдава в началото на 2015 г. и той достига до нивото от 49%, но едва няколко месеца по-късно отново бележи спад с 10 пункта и слиза до 39%. Като цяло за разглеждания период доверието на обществото в институцията се задържа на трайно по-ниски нива от обикновено излъчваната обществена подкрепа на гражданите.  

Началото на периода 2013-2017 г. се характеризира със силно динамичен социален контекст. Цялата 2013 година е белязана от граждански протести, обществени скандали и последвали парламентарни избори. Само за една година ръководството на Министерството на отбраната е претърпяло смяната на трима различни министри и този факт вероятно предизвиква неблагоприятен отзвук сред обществеността. През годината, разтърсена от социално недоволство и политически нестабилност, доверието в армията не надвишава 45%. Нещо повече – през летните месеци рейтинга бележи още по-голям спад и стига до нива от 35%.  

Независимо от спорадичните покачвания в индекса на общественото доверие към армията за 2014 и 2015 година нивата на обществено одобрение се запазват относително ниски, като се движат в интервала между 41 и 47%. В началото на 2015 година достигат до нива от 49%, но като цяло за изследвания период се запазва тенденцията популярността на армейската институция да се движи в сходни по-ниски равнища.  

Осезаемото повишаване на авторитета на армията сред обществото започва в началото на 2017 година и стига до нива от 51% доверие, когато за президент е избран бивш генерал от Военновъздушните сили Румен Радев. Тенденцията към покачване на положително отношение продължава и през следващата 2018 г., като съществена роля за това оказват действията на Красимир Каракачанов както в качеството му на военен министър, така и като политическо лице. Според резултатите на „Галъп интернешънъл“  доверието във военния министър за последните две години бележи постепенно повишение и от нивата около 10-15% достига трайно равнищата от 20-25% през 2017 г. Това прави личността на К. Каракачанов един от най-одобряваните министри на отбраната и участници в политическия процес от години насам.  

Отчетените високи нива на обществено доверие в армията засилват отново значимостта на институцията за обществото, тъй като на фона на ретроспективните данни от периодичните трендове такъв резултат не е бил регистриран в рамките на един десетгодишен период.  

Тенденцията на спад на авторитета на военната институция започва постепенно да се оформя в началото на 2007 г. по време мандата на министър В. Близнаков – индекса на доверието е 47%. (вж. фигура 4) 

1209 

Фигура 4: Общественото доверие в армията за периода 2005 – 2013 г. [5]  

Този резултат показва значим спад на доверието към институцията (близо с 10 пункта в сравнение с 2005 г. по време на управлението на Н.  Свинаров) и в рамките на следващите 10 години стойностите на доверие и недоверие се движат в сходни нива. В рамките на десетгодишен период рейтинга на армията в обществото не надвишава традиционните за нея нива от около 50% одобрение и тя продължава да държи приблизително същите нива и по време на управленските мандати на следващите военни министри – Н. Цонев, Н. Младенов, А. Ангелов, Т. Тагарев и А. Найденов.  

При политическото управлението на нито един от тях общественото доверие на възвръща традиционно високите си нива от 55-56% през 2005 и 2006 г.  

Тази тенденция на спад на традиционно високото доверие в армията вероятно е свързана с процесите на непрекъснатите процеси на реформи и промени във въоръжените сили. Отпадането на наборната служба и трудностите, които армията е изпитвала през годините доведоха до по ниска заинтересованост и известна дистанцираност на обществото от състоянието и значението на армията. Процесите на реорганизация на структурата на въоръжените сили, проблемите със заплащането на военнослужещите и намаляването на числеността на въоръжените сили засегнаха както образа на институцията, така и престижа на военната професия. 

1210 

Допълнително влияние върху образа на институцията по всяка вероятност са оказали и съюзническите ангажименти на страната, и както показват данните, те не са предизвикали висок ентусиазъм в съзнанието на обикновените граждани.  

На базата на описаните резултати и ситуирането им в социално политическия времеви период, могат да се направят следните изводи:  1. Сравнителният анализ на резултатите извежда трайно създала се негативна проекция на армейската институция в перцепциите на военнослужещите. В съзнанието на гражданското общество авторитетът на армията се възприема в по-позитивен облик.  

2. В първата половина на изследвания период общественият имидж на военната институция се характеризира с по-ниски индекси на доверие както от страна на военнослужещите, така и от гражданското общество.  

3. Докато и през втората половина на периода (2015-2017)  авторитетът на армейската институция в перцепциите на военнослужещите продължава да поддържа ниски нива, обществения рейтинг започва постепенно да се покачва. В края на 2017 година индексът на обществено доверие отчита преминаване на нивата от 50% за първи път от десет години насам.  

4.Обобщените резултати от периодичните трендове и анализа на обществените събития извеждат твърдението, че армията губи високото си доверие в условия на политическа нестабилност и социални проблеми.  Независимо от своята надпартийност институцията губи част от положителния си обществен образ за дълъг период от време.  

5. Относително по-ниския обществен рейтинг на армията за периода 2013-2017 в голяма степен е резултат както от неодобрението на гражданите от действията на управляващия елит, така и на създала се трайна политическата апатия от тяхна страна.  

6. Критичните оценки на военнослужещите към образа на армията в обществото се дължат във висока степен на неудовлетвореност от някои елементи на социалната политика и на ограничените възможностите за кариерно развитие. Усещането за несигурност и непредвидимост на службата и процесите на трансформация в структурите на въоръжените сили засилват негативните възприятия на военнослужещите за мястото и ролята на институцията в социалната структура на обществото.  

7. Българската армия е институция от затворен тип и единствено излъчването на ясна, точна и навременна информация би способствала за оформянето на по-позитивни нагласи и по-силна обществена подкрепа към въоръжените сили.  

Отношенията между обществото и армията са резултат от тяхното активното взаимодействие и от взаимното усещане за подкрепа и свързаност. Следователно издигането и задържането на високо обществено

1211 

доверие в институцията е тема със съществена значимост, която касае не само обществото, но и хората в отбраната. Както беше отбелязано, образът на армията се формира както от нейните специфични характеристики като организация, така и от нагласите на гражданското общество за нея. Освен това институционалния имидж на армията се повлиява и от средствата за масова информация, които се явяват активен субект за създаване и поддържане на този имидж.  

Чрез анализ на съдържанието на масовата комуникация могат да се експлицират основните тенденции в политиката на средствата за масова информация по отношение на армията и да се очертае ролята им на „модератор” на взаимоотношенията между армейската институция и обществеността. С прилагането на формулираната от Х. Ласуел структура на комуникацията: „кой казва какво, на кого, как и с какъв ефект“ [6]  образът на институцията се очертава чрез изследване на начина и способите на отразяване на военната тематика, честотата и насочеността на съобщенията и коментарните статии, типа на медийните внушения и др.  

Липсата на достоверна информация, наличието на тенденциозност и преднамереното търсене на скандали по повод армията, повлияват в негативна посока както върху обществения образ на институцията, така и върху престижа на военната професия.  

В този контекст, основната практика на управленските и ръководните нива би следвало да се базира на принципа на прозрачност и отчетност на целия спектър политики за управление, за постигнатите резултати и идентифицираните проблеми. Целта на осъществяването и прилагането на този принцип е подобряване на обществената информираност за държавната политика в областта на сигурността и отбраната с цел адекватното разбиране на даден проблем и най-ефективния начин за взаимодействие на армията и обществото за поддържането на висока обществена на подкрепа към военната организация.  

Използвана литература:  

[1] Енциклопедичен речник по социология. БАН. София: ИК „М8М“,  1996.  

[2] Системни изследвания за рейтинг на институции, партии и личности у нас се правят от 1992 г. Българската армия е единствената институция, която неизменно се ползва с високо доверие на гражданите.  По данни от сондажите на ББСС “Галъп Интернешъл” доверието към армейската институция през целия период надвишава 50%. Според изследванията на НЦИОМ през пролетта и лятото на 1997 г. одобрението към армията за първи път слиза под 50%, но независимо от това тя винаги е на едно от първите три места по одобрение. 

1212 

[3] Данните са базирани на ежемесечни „Политически и икономически индекс“, с изследване с десетки индикатори, което се извършва всеки месец чрез преки стандартизирани интервюта „лице в лице“ с извадки 1000/800, което позволява проследяване на дългосрочни тенденции в години назад.  

[4] Процентът на отговорилите „Не знам/Не мога да преценя“ не са представени на фигурата с цел по-ясното възприемане на резултатите.  [5] На фигурата е представен рейтингът на армията по години и по време на различните военни министри, начело на институцията за периода от 2005 – 2013 г.  

[6] Ласуел, Харолд. Структура и функция на комуникацията в обществото. София: Сб. Комуникацията. София, 1992.  

[7] Въоръжените сили в демократичното общество. София:  Министерство на отбраната „Св. Г. Победоносец“, 1999.  

[8] Янакиев, Янцислав. Хората в отбраната. Единни в многообразието. София: „Св. Климент Охридски“, 271 с., 2013. ISBN 978- 954-07-3598-6.  

[9] Галъп интернешънъл Болкан, ЕООД, автори. Политическият процес и общественото мнение в България през 2013 г. София, 2014.  [10] Галъп интернешънъл Болкан, ЕООД, автори. Политическият процес и общественото мнение в България през 2017 г. София, 2018.  [11] Галъп интернешънъл Болкан, ЕООД, автори. Политическият процес и общественото мнение в България през 2018 г. София, 2019.  

Адрес за кореспонденция:  

Теодора Велинова Грозданова – асистент в научна секция „Стратегически изследвания на сигурността и отбраната“ в институт „Перспективни изследвания за отбраната“ на ВА „Г. С. Раковски“.  

Тел.: 0882 82 17 98.  

Е-mail: tedyv@abv.bg

1213 

НЯКОИ ОСОБЕНОСТИ НА ПРОЦЕДУРАТА ПО ПРЕКРАТЯВАНЕ НА МЕЖДУНАРОДЕН ДОГОВОР ПОРАДИ СКЛЮЧВАНЕ НА ПОСЛЕДВАЩ ДОГОВОР 

Виктор Серафимов 

SPECIFICS OF THE TERMINATION OF A TREATY  IMPLIED BY A CONCLUSION OF A LATER TREATY  

Victor Serafimov  

The present study explores the elements and the procedure of terminating treaties by  concluding later treaties with the same scope and parties. This procedure ensures that the  process of termination will happen only if the new treaty enters into force, thus – eliminating  all forms of misconduct.  

Keywords: Law of international treaties, International treaties, termination, novation,  Vienna Convention on the Law of Treaties  

Правото на международните договори предоставя страните по даден договор възможност да сключат нов договор, с който да установят нова уредба на същите отношения и връзката между двата договора. В случай,  че двата договора са свързани до такава степен, че успоредното съществуване на двата договора да бъде безпредметно в резултат, на което старият договор се прекратява4. Тази процедура се нарича новация и има широко приложение в частното право5. Новацията започва да се прилага все по-масово и в международното публично право, тъй като правоотношенията между страните често са динамични и изискват наличието на подобен инструментариум. В тази връзка, институтът е част 

4 Caney, L R. A Treatise on the Law Relating to Novation, Including Delegation,  Compromise and Res Judicata. Cape Town: Juta, 1973; Cassese, Antonio. International Law.  Oxford Univ Press, 2016.; Evans, Malcolm D, and Patrick Capps. International Law: Vol. 2.  Farnham: Ashgate, 2009  

5 Повече по въпроса за принципната същност на новацията, виж Берон, В.  Облигационно право: Отделни договори. 1943; Калайджиев, А. Облигационно право:  Обща част. 2002; Кожухаров, А. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. 1965. 

1214 

от Виенската конвенция за правото на договорите като разпоредбата на чл.  59.  

Разглеждането на института следва да започне с очертаването на разликата между новацията в международното право и ревизирането на дадени отношения. За разлика от преразглеждането (ревизиране) на даден договор, като начин за неговото изменение, при новацията е налице сключването на изцяло нов договор, който урежда същите отношения като предходен договор между същите страни. Следва да се има предвид, че практиката, при която част от страните по даден договор сключват изцяло ново споразумение, което урежда същите отношения, но което не включва всички страни по предходния договор не би довело до прекратяването на стария договор, тъй като за да бъде налице валидна новация е задължително съгласието на всички страни, в това число – на техните евентуални правоприемниците6. Изолирането на част от тях при сключването на ново споразумение, респективно – тяхното несъгласие да бъдат страна по него не би могло да се възприема като основание за прекратяване на предходния договор и той следва да запази своето правно действие. Подобна хипотеза би могла да се разгледа във връзка със Споразумението между правителството на Република България и правителството на Черна гора за сътрудничество в областта на туризма7.  По смисъла на разпоредбата на чл. 10 от същата се отменя действалата до този момент Спогодба между правителството на Република България и Съюзното правителство на Съюзна република Югославия за сътрудничество в областта на туризма8. В тази ситуация е налице договор,  сключен между държава, която има повече от един правоприемник9, който договор е новиран по реда на чл. 59 от Виенската конвенция за правото на договорите със сключването на споразумение между Република България и само една от страните-правоприемници на Съюзна република 

6 Шуршалов В М. Основные вопросы теории международного договора. С. 179.  7 Спогодба между правителството на Република България и правителството на Черна гора за сътрудничество в областта на туризма, сключена на 14.06.2016 г. и утвърдена от Министерския съвет на Република България с Решение №1057/14.12.2014 г., обн ДВ.  Бр. 84/20.10.2017 г.  

8 Спогодба между правителството на Република България и Съюзното правителство на Съюзна република Югославия за сътрудничество в областта на туризма, сключена на 17.12.1997 г., утвърдена от Министерския съвет на Република България с Решение №31/22.01.1999 г., обн. ДВ. Бр. 75/24.08.1999  

9 Wood. M, “Participation of former Yugoslav States in the United Nations”, Max Planck  Yearbook of UN Law. 1997; както и Mullerson. R. The Continuity and Succession of States,  by Reference to the Former USSR and Yugoslavia. ICQL. 1993 

1215 

Югославия10. В тази връзка, следва да се приеме, че не е налице валидно извършена новация, тъй като хипотезата на чл. 59 от Виенската конвенция за правото на договорите не е изпълнена. В тази връзка, може да се приеме,  че Спогодбата между правителството на Република България и Съюзното правителство на Съюзна република Югославия11за сътрудничество в областта на туризма, сключена през 1997 г. е прекратена по отношение на Черна гора12, но денонсирането на договора от страна на Република България спрямо останалите страни-правоприемници на съюзна република Югославия13е неправомерно и всяка от тях би могла да твърди, че разпоредбата на чл. 12 от същия се е прилагала, осигурявайки пролонгация за последователни 5-годишни срокове от време. С оглед на това, може да се приеме, че в практиката на България е налице порок по отношение на процедурата на новиране, съответно – прекратяване на гореописаното споразумение.  

Възможно би било кръгът на страните, който сключва последващия договор да бъде значително по-широк от кръга страни, сключили предходния. Това не би било порок на новацията, тъй като е необходимо да са изразили съгласие всички страни по предходния договор, но липсва изискване да не участват допълнителни държави при сключването на по късното споразумение14.  

Налага се да бъдат разграничени институтите, установени с разпоредбата на чл. 59 и чл. 30 от Виенската конвенция за правото на договорите. На първо място следва да се отбележи, че хипотезите на двете норми се различават и не могат да бъдат прилагани кумулативно.  

Хипотезата на чл. 59 предвижда наличието на два последователно сключени договора с един и същи предмет, но при условие, че волята на страните е била материята да бъде уреждана от по-късно сключения договор. Хипотезата на чл. 30 от конвенцията предвижда прилагане на нормата при условие, че са налице два последователно сключени договора,  които регулират сходна материя, но при условие, че волята на страните е двата договора да се прилагат успоредно. В този случай възниква възможност за едновременно прилагане на два източника на 

10 Мемцов, Ст. Ангажираността на Европейския съюз към мира в Западните Балкани,  сборник Научни трудове на Института за държавата и правото, БАН, том XVI, София,  2017, 307-325, ISSN 1314-6459.  

11 Станев, Ст. Охридското споразумение от 2001 година и неговото въздействие върху сигурността в Република Македония. „Научни трудове на Института за държавата и правото“, том ХIV, 2016, ISSN 1314-6459, стр. 297-308 

12 Мемцов, Ст. Косово: Sui generis случай или „опасен прецедент”?, предстояща публикация в сп. Международна политика, ISSN 2367-5373.  

13 Мемцов, Ст. Традиционните критерии за държавност, сп. Правна мисъл, брой № 1,  2018, 41-58, ISSN 1310-7348.  

14 O’Connell, DP. The International Law of Sea: Volume II, 1988 

1216 

международното право, които биха могли да уреждат определени въпроси по различен начин15. Така възниква въпросът за метода за определяне на приложимите норми, който намира своето решение в чл. 30 и следващите от Виенската конвенция.  

За да може да се приеме, че е налице правомерна новация, която реализира хипотезата на чл. 59 от Виенската конвенция, е необходимо новият договор да урежда същия предмет като предходния договор, без да се допускат девиации16. Това, разбира се, не означава, че съдържанието на двата договора следва да бъде еднакво – подобна концепция би обезсмислила сключването на последващия договор. Институтът изисква сходство в предмета на двата договора като Виенската конвенция не поставя изисквания по отношение на вида и степента на преуреждане на отношенията на страните17. Възможно е по-късно сключеният договор да урежда по-широк кръг въпроси от предходния договор. Това не би било нарушение на нормата на чл. 59, тъй като е важно предметът на предходния договор да е изцяло покрит от предмета на последващия договор18. Уреждането на допълнителни въпроси, като част от договора не би имало ефект върху действителността на процедурата19.  

В исторически план, доктрината е била разделена по отношение на възгледите си до каква степен е допустима мълчаливата новация на даден договор, при която последващият договор по никакъв начин не реферира към предходния. Някои автори твърдят, че този въпрос не е бил изследван достатъчно задълбочено в доктрината. Голяма част от изследователите на темата приемат, че мълчаливата новация на международните договори е допустима практика. Когато даден въпрос бъде предмет на две споразумения между едни и същи държави, ще се приеме, че сключеният 

15 Aust, Anthony. Modern Treaty Law and Practice. Cambridge, UK: Cambridge University  Press, 2000  

16 Спогодбата между правителството на Народна република България и правителството на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия за избягване на двойно данъчно облагане на дохода и печалбите от прехвърляне, сключена 16.09.1987 г. и ратифицирана от Държавния съвет на Република България с Указ №3419/16.12.1987 г.  

обн. ДВ. Бр. 8/29.01.1988 г. е новирана със Спогодбата между правителството на Република България и правителството на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия за избягване на двойно данъчно облагане и предотвратяването отклонението от облагане с данъци на доходите и печалбите от прехвърляне на имущество, сключена 26.03.2015 г. и ратифицирана от Народното събрание на Република България със закон, обн. ДВ. Бр. 10/05.02.2016 г.  

17 Лукашук, И. Современное право международных договоров 

18 Станев, Ст. Инфраструктурата на Македония и коридор №8 в контекста на сигурността в динамичния регион на западните балкани. Сборник доклади от годишна научна конференция на Национален военен университет 25-26 октомври 2018, т. 5,  

ISSN 2367-7465 (издателски комплекс НВУ „Васил Левски“), 116-126  19 Пак там. 

1217 

по-рано договор не следва да се прилага, тъй като е загубил правното си действие, независимо дали това е изрично прието в новото споразумение20.  В този смисъл, Опенхайм приема, че участниците в международен договор могат да сключат нов договор, касаещ обекти на предходен договор, без да се позовават на него, независимо, че двата договора са несъвместими един с друг. Това се нарича замяна (новация) на договора, и в този случай е ясно, че предишният договор е прекратил своето съществуване вследствие взаимното мълчаливо съгласие.  

Мълчаливото съгласие, както бе отбелязано по-горе е особена категория в международното право. Честото и незадълбочено опиране на тази концепция би могло да доведе до порочно тълкуване на конкретни договори, което да има правопрекратяващ ефект. В случай, че това не отразява действителната воля на страните, би бил накърнен основополагащия принцип на международното право pacta sunt servanda.  Използването на този подход за прекратяване на конкретни международни договори с цел избягване на изпълнението на определени задължения,  

произтичащи от предходен договор, е приложим в практиката метод на действие, но спрямо него следва да се подхожда с особено голямо внимание от страните. Този подход е масово използван в практиката на Република България – така, например, с приемането на Споразумението между правителството на Република България и правителството на Република Хърватия за полицейско сътрудничество, утвърдено от Министерския съвет на Република България №4/12.01.2012 г., обн ДВ. Бр.  53/13.07.2012 г. се приема, че е налице мълчаливото съгласие за новация на Договора между правителството на Република България и правителството на Република Хърватия за сътрудничество в борбата срещу организираната престъпност, незаконния трафик на упояващи и психотропни вещества и тероризма, утвърден от Министерския съвет на Република България с Решение №255/05.03.1997 г., обн. ДВ. Бр. 21/16.03.2004 г., вследствие на което същият е прекратен; Аналогично, с Договора за насърчаване и взаимна защита на инвестициите между Република България и Кралство Холандия, сключен на 06.10.1999 г. и ратифициран от Народното събрание на Република България със закон, обн. ДВ. Бр 30/28.03.2001 г. се новира Договора между Народна република България и Кралство Холандия относно взаимното насърчаване и защита на инвестициите, сключен на 08.03.1988 г. и ратифициран от Държавния съвет с Указ №2921/25.12.1989  г., обн. ДВ. Бр. 106/17.12.1993 г., вследствие на което същият е прекратен,  както и Спогодбата между Народна република България и Република Австрия за сътрудничество в областта на културата, науката и образованието, сключена на 09.02.1973 г. и ратифицирана от Държавния 

20 Oppenheim, L. International Law: A Treatise. Volume 1 of 2. 2010 

1218 

съвет на Република България с Указ №568/18.03.1974 г., Обн. ДВ. Бр.  55/16.07.1974 г., която е новирана със Спогодбата между правителството на Република България и правителството на Република Австрия за сътрудничество в областта на културата, образованието, науката и младежта, сключена на 12.02.2015 г. и ратифицирана от Народното събрание на Република България със закон, обн. ДВ. Бр. 97/11.12.2015 г.  

Трябва да се отбележи, че има ситуации, в които Република България не се възползва максимално от възможностите на разпоредбата на чл. 59 от Виенската конвенция. Така, например, Спогодбата между правителството на Народна република България и правителството на Република Кипър за избягване на двойното данъчно облагане на доходите и имуществата,  сключена на 18.09.1985 г. е денонсирана от Народното събрание21.  

Непосредствено след това е сключен нов международен договор със същия предмет – Спогодба между Република България и Република Кипър за избягване на двойно данъчно облагане на доходите и имуществото22.  Следва да се има предвид, че в случая реквизитите, изисквани от хипотезата на чл. 59 от Виенската конвенция са изпълнени – страните по двете споразумения съвпадат и предметът на двата договора е един и същ.  

Значително по-удачен би бил подходът, при който се извършва новация по реда на чл. 59 от Виенската конвенция за правото на договорите и се постига същият резултат с по-малко действия.  

Успоредно с това, тълкуването на нормата на чл. 59 от Виенската конвенция показва, че изискване за изрично съгласие на страните за прекратяване на предходния договор липсва. Необходимо условие би било по-новият договор да съдържа индикация, че той урежда същия кръг отношения като предходен договор и ще се прилага той. В този случай,  диспозицията на разпоредбата на чл. 59 би довела до прекратяването на действието на предходния договор. Обратното, в хипотези, при които в по късно сключения договор, било то в неговия преамбюл или в заключителните му разпоредби, или пък ако в отделно споразумение са включени изрични разпоредби, които третират продължаващото действие на по-ранно сключения договор, нормата на чл. 59 не би се прилагала,  съответно – по-ранно сключеният договор не би бил прекратен23.  

21 Закон за денонсиране на Спогодбата между правителството на Народна република България и правителството на Република Кипър за избягване на двойното данъчно облагане на доходите и имуществата, сключена на 18.09.1985 г., обн. ДВ. бр.  48/13.06.2000 г.  

22 Спогодба между Република България и Република Кипър за избягване на двойно данъчно облагане на доходите и имуществото, сключена на 30.10.2000 г., обн. ДВ. бр.  14/13.02.2001 г.  

23 Лукашук, И. Современное право международных договоров. 1980. 

1219 

В международната практика прекратяването на двустранни и многостранни договори чрез тяхната новация е изключително масово прилагано. По този начин, например, в преамбюла на Конвенцията за режима на Черноморските проливи от 1936 г. изрично е указано, че страните са „решили да заменят с настоящата Конвенция, подписаната в Лозана на 24.07.1923 г. конвенция24. Аналогично, в текста на Женевската конвенция за третиране на военнопленниците от 1949 г. се приема, че тя „заменя конвенцията от 27.07.1929 г. по отношение на договарящите се страни25.  

За да се прекрати действието на даден договор чрез новация, е необходимо новосключеното споразумение да влезе в сила съобразно предвидените в него условия. Ако новият договор не влезе в сила, то няма как да се приеме, че той има каквото и да е правно действие, в това число –  

правопрекратяващо по отношение на предходния договор. С оглед на това,  до влизането в сила на по-късно сключения договор, предходният ще бъде в сила26.  

Разглеждането на въпроса за прекратяване на международните договори по взаимно съгласие на страните, може да се обобщи в няколко основни насоки. От една страна най-голяма сложност в практиката има въпросът с подразбиращото се правото за денонсиране. Множество автори изследват темата, като доктрината, съчетана с приложимата практика на Международния съд на ООН27позволява да се обобщи механизъм за установяване дали е възможно денонсирането на разглежданото споразумение с оглед на конкретното му съдържание и характер28 .  

Разглеждането на въпроса за института на новиране на международните договори обобщава съществуващите доктринални становища, според които сключването на нов договор между страните по предходен договор, при условие, че предметът на двата договора съвпада,  

24 Конвенция, установяваща режима на Черноморските проливи, сключена на 20.07.1936 г. в гр. Монтрьо между България, Франция, Великобритания, Гърция,  Япония, Румъния, Турция, Югославия и СССР 

25 В този смисъл – виж Договор за приятелски отношения и сътрудничество между Република България и Монголия, сключен на 05.04.1995 г. и ратифициран от Народното събрание на Република България на 24.01.1996 г., Обн. ДВ. Бр.  10/02.02.1996 г., с който се отменя действалия до момента Договор за дружба и сътрудничество между Народна република България и Монголската народна република, сключен на 12.06.1987 г. и ратифициран с Указ №3014/09.10.1987 г. на Държавния съвет на Република България, Обн. ДВ. Бр. 80/16.10.1987  

26 Vierdag, E. The Time of “Conclusion” of a Multilateral Treaty: Article 30”, BYIL, 1988  27 Станев, Ст. Международноправният спор между Гърция и Македония, Временно споразумение от 1995. Научни трудове на Института за държавата и правото, том ХIII,  2015, ISSN 1314-6459, стр. 265-274 

28 Драгиев, А. Международните договори в юриспруденцията на Международния съд на ООН. 2016

1220 

би могло все пак да се стигне до хипотези, при които реалната воля на страните не се отчита, вследствие на което да се стигне до неправомерно прекратяване на даден договор, с което пък е налице нарушаване на принципа pacta sunt servanda. Въпреки това, основните практически въпроси при новирането на международни договори намират своето решение.  

Разглеждането на въпроса за прекратяване на международни договори поради изтичане на техния срок и поради настъпването на прекратителни основания, или поради изпълнението на договора, показва,  че в исторически план в доктрината е имало известни разминавания, но към настоящия момент не са налице особени затруднения в практиката 

д-р Виктор Серафимов 

Адрес за кореспонденция: гр. София, 1000, бул. Драган Цанков 4.  

+359 878 53294  

victor.serafimov@gmail.com 

1221 

TERMINATION OF COLLECTIVE DEFENSE AND  COLLECTIVE SECURITY TREATIES – PROCEDURES AND  LEGAL CONSEQUENCES  

Victor Serafimov  

Modern geopolicy is based on collective security and collective defense treaties. They  are the legal instruments that facilitate the complicated international relations that form the  modern world. These treaties could be terminated in certain cases which usually leads to  severe political and legal consequences. The present article studies these issues.  

Keywords: Collective security treaties; Collective defense treaties; Termination of  treaties;  

1. Introduction  

The international community has gradually accepted that the geopolitical  interests of nations and states can be pursued through two main courses. The  first one is by leading aggressive wars with other states29. From a historical point  of view, this was the first one used by states. The devastating consequences of  the twentieth century world wars, combined with the modernized weapons for  mass destruction pressed the international community to develop an alternative  method30. The second one is through diplomatic means. Even though this is a  rather traditional approach, the historical failures of diplomacy pressed for an  evolved diplomatic way of settling disputes between states on one hand and  pursuing strategic geopolitical interests of countries on the other31. In that sense,  collective security and collective defense systems emerged and gradually  evolved32. These systems depended solely on the international treaties that  formed them and the undeniable presumption that the treaties will be followed33.  In that sense, the issues related to the binding force of international treaties, and  for their application are of crucial importance for understanding modern  international relations. Thus, the matter that will be explored in the present  article is a cross-section between international relations, pure classical  

29 Mösslang, Markus, and Torsten Riotte. The Diplomats’ World A Cultural History of  Diplomacy, 1815-1914. Oxford: Oxford University Press, 2008.  

30 Black, Jeremy. A History of Diplomacy. A History of Diplomacy. London: Reaktion, 2011.  31 Kissinger, Henry. Diplomacy. 1994.  

32 Lynn-Jones, Sean M., and Steven E. Miller. Global Dangers: Changing Dimensions of  International Security. Cambridge, Mass: MIT Press, 1995.  

33 Schachter, Oscar. International Law in Theory and Practice. Dordrecht, The Netherlands:  M. Nijhoff Publishers, 1991. 

1222 

international law and the law of international treaties. The latter is the  instrument that regulates the forms of interpretation, validity and application of  the concluded treaties.  

2. Collective Security vs. Collective defense treaties.  

The international community developed these two systems in a rather  prolonged period of time. Even though the two have a number of common  elements, they differ in some of their crucial and most defying points.  

The collective security is a regional or global security system, which  accepts that the security of one of the state actors is a concern of the whole  systems, thus the system as a whole commits to collective response to threats  and breaches of the peace34. It should be noted that this is one of the most  promising systems of guaranteeing the global peace in the modern world. The  concept, however, emerged as early as the XVII century and was reflected in the  1648 Peace of Westphalia35. The concept was then developed by Immanuel Kant  in his works, including and foremost the Perpetual Peace: A philosophical  sketch36. After WWI, the international community concluded that a new system  for ensuring that no further global wars would emerge is needed. This led to the  emergence of the League of Nations – a universal international organization that  would seek to guaranteeing the international peace. The idea of a international  body in which different nations could settle their disagreements has been  discussed periodically since antiquity. The League was created as a result of the  1919 Paris Peace Conference and was the first organisation of sovereign states  designed to be universal and devoted to the settlement of disputes37 and the  prevention of war38. The League was in principle allowed to use military force,  but the organization was deprived of a standing army of its own. This would  mean that if a state, violated the rules of the organization and simply chose to  ignore it, there was nothing the League could do39. Although the French  delegation at the Paris Peace Conference insisted for the creation of an  international army under control of the League of Nations, the idea received no  

34 McNair, Arnold Duncan McNair. Collective Security. Cambridge [England]: University  Press, 1936.  

35 Tsagourias, Nikolaos K., and Nigel D. White. Collective Security: Theory, Law and  Practice. 2016.  

36 Kant, Immanuel. Perpetual Peace. New York: Liberal Arts Press, 1957. 37 Доцова, М., „Контрол за законосъобразност на решенията на общинските съвети,  осъществяван от особени юрисдикции“, в сборник в “Съвременното място и роля на алтернативните способи за разрешаване на спорове – между традицията и актуалната правна уредба в България и държавите – членки на Европейския съюз”,  Великотърновски университет „Св. Св. Климент Охридски“, 2019;  38 Gall, Timothy L., and Derek M. Gleason. Worldmark Encyclopedia of the Nations. Detroit:  Gale Cengage Learning, 2012  

39 Williams Bruce Stockton, State security and the League of Nations. Baltimore: The Johns  Hopkins Press. 1927, p. 346 

1223 

serious support.  

The United States, frightened by the possibility of American soldiers  being summoned to fight on foreign soil by an organization refused to ratify the  Treaty of Versailles. Thus, the United States did not become a member of the  league, nor was the newly founded Russian socialist state a member. This,  combined with the ineffective actions of the organization lead to its failure.  

After World War II, the idea of collective security regained popularity.  The international community had, however, learned from its previous mistakes.  Thus, the United Nations was found as an international organization with a  number of priorities, among which was to preserve international peace. Unlike  the League, the United nations has universal membership. Namely, the UN is a  universal international organization that forbids war as a means of the  international policy of the states. The rule of peaceful solution of disputes and  for collective actions in cases of jeopardy of international peace and security  predominates. By this moment, the role of the United Nations in the process of  ensuring that the principle of collective security is followed without any fails.  

It should be noted, that the necessary conditions for collective security are  quite demanding. First, all states must accept the status quo sufficiently to  renounce the use of force for any purpose other than defense of their own  territory. Second, all states must agree on a clear definition of aggression so that  paralysis can be avoided if cases arise. Third, all states, and especially the global  powers, must be willing to commit their own armed forces and/or funds to  prevent aggression even if it is remote from, or opposed to, their immediate  interests. Fourth, all states must actively prevent any breaches of sanctions that  might assist the declared outlaw40.  

The collective defense system on the other hand is an arrangement,  usually formalized by a treaty and organization. The system requires that the  member states commit that should another member state be attacked by a state  outside the organization, they would provide support in defense41. NATO is one  of the best known collective defense organizations. Article 5 of the Treaty calls  on member states to assist another member if attacked. This provision was  invoked after the 2001 attacks on the United States, after which NATO members  provided assistance to the US War on Terror in Afghanistan42. It should be  noted, that collective defense has its roots in multiparty alliances and entails    

40 Aleksovski, St., O. Bakreski, B. Avramovska. Collective security – the Role of  International Organizations – Implications in International Security Order. Mediterranean  Journal of Social Sciences, Vol. 5 No. 27, 2007  

41 Claude Jr. Inis L, “Collective Security as an Approach to Peace”, in Classic Readings and  Contemporary Debates in International Relations, ed. Donald M, Donald M. Goldstein, Phil  Williams, & Jay M. Shafritz, (Belmont, 2006), pp. 289-302  

42 Мемцов, Стоян. „Правото на самоотбрана съгласно чл. 51 от Устава на ООН и международният тероризъм“, сборник доклади от годишна университетска научна конференция, Национален военен университет „Васил Левски“, Велико Търново, 2018

1224 

benefits as well as risks. On the other hand, by combining and pooling  resources, it can reduce any single state’s cost of fully providing security.  This instrument has been applied in a number of cases in the 20th century.  The Cold war of the second half of the century was efficiently led by two  political centers, each of which formed a collective defense system – NATO and  the Warsaw pact. The Warsaw pact was based on the Treaty of Friendship,  Cooperation and Mutual Assistance43 that was terminated in 1991.  Another example of a collective defense system was the Western  European Union that was formed with the 1948 Treaty of Brussels44 that was  consequently terminated in 2010 as a result of the provisions of the 2009 Lisbon  Treaty45.  

Both of the described systems have been used on a global scale in order to  preserve the global peace. In every case, the used mechanism was legally based  on an international treaty that was to be followed by the relevant member states.  The entry into force, the interpretations of the relevant provisions and the  consequences of the breaches of these treaties were regulated by the general  Law of international treaties46. The practice of the international community has  proved that the termination of such treaties is always an extremely delicate  matter in international relations, thus – making the international legal issues  quite complicated47.  

3. Termination of collective defense treaties – a case study of the  procedures and consequences.  

The termination procedure of collective defense treaties follows the  procedural rules, set in the general international law and the 1969 Vienna  convention on the law of treaties48. As prescribed by Article 54 of the  Convention, a treaty is to be terminated either in conformity with its provisions,  or when there is consent between the parties or in conformity with the  provisions of Section 3 of Part V of the Convention.  

43 Pappas, Aris, and Mark Kramer. Warsaw Pact, 1955-1991: Treaty of Friendship,  Cooperation and Mutual Assistance: Soviet-East European Military Relations in Historical  Perspective: Sources and Reassessments. Washington, DC: Central Intelligence Agency, 2009  44 Western European Union. Brussels Treaty – Texts of the Treaty, the Protocols and Other  Documents Concerning Western European Union  

45 Ferrell, Robert H. American Diplomacy: The Twentieth Century. 1988.  46 Мемцов, Стоян. „Ангажираността на Европейския съюз към мира в Западните Балкани“, сборник Научни трудове на Института за държавата и правото, БАН, том XVI, София, 2017  

47 United Nations, Vienna Convention on the Law of Treaties, 23 May 1969, United Nations,  Treaty Series, vol. 1155, p. 331  

48 Treaty of friendship, co-operation and mutual assistance between the People’s Republic of  Albania, the People’s Republic of Bulgaria, the Hungarian’s People’s Republic, the German  Democratic Republic, the Polish People’s Republic, the Romanian People’s Republic, the  Union of Soviet Socialist Republics and the Czechoslovak Republic, United Nations Treaty  Series, Vol. 219, p. 3 

1225 

Article 11 of the Warsaw pact prescribes a certain period of time in which  the treaty would be in force and in the same time includes a prolongation clause.  The prolongation would apply to states that have not given notices of  termination. The same provision prescribes that the treaty would be terminated  in cases of novation when the parties conclude new collective defense treaty49.  These treaty provisions provide that in these cases the collective defense system  established by the Warsaw pact would be terminated. Since the parties to the  Pact are also parties to the 1969 Vienna convention on the law of treaties, the  later would be applicable law. In that sense, the treaty could be terminated or  denunciated by any of the parties should the any of the hypothesis of the  provisions of Articles 55-64 be executed.  

The treaty was terminated effectively as of December 1991 as a result of  the unilateral denunciation of a number of states50. The first one to withdraw  was East Germany in 1990 and during a meeting of the foreign ministers of the  member states, the Pact was declared to be terminated. After completing the  necessary denunciation procedures, the Treaty was terminated by the end of  1991. The member states, including – Romania and Bulgaria denunciated the  treaty following the procedure, set up in the provision of Article 56 of the 1969  Vienna convention on the law of treaties. It could be argued whether the  prerequisites of this provision have been dully met but the practice showed that  no state was interested in maintaining the treaty and/or seeking remedies for a  potentially unlawful termination of this collective defense treaty51.  

Similarly to the Warsaw Pact, the 1948 Brussels treaty that formed the  Western European Union includes an explicit provision under Article X that  prescribes that after 50 years in effect, the Treaty could be unilaterally  denunciated by a member state with a formal notice of one year [20]. Again,  since the member states of the Western European Union are parties to the 1969  Vienna convention on the law of treaties, the procedural rules and the grounds  for termination set in Section 3 of Part V of the Convention are to be applied.  This collective defense system was effectively in force from 1948 by 2011. The  1948 Brussels treaty was terminated by consent of the parties, which gradually  transferred the functions of the organization to the European Union. The 2009  Lisbon treaty included a solidarity clause that was similar, yet not identical to  the mutual defense clause of the Western European Union52. In that sense, the  organization was no longer needed, thus the 1948 Brussels Treaty could be  

49 https://treaties.un.org/pages/showDetails.aspx?objid=08000002801488a3 50 Warsaw Pact: Alliance in Transition? [Place of publication not identified]: Palgrave  Macmillan, 2014.  

51 Western European Union. Proceedings – Assembly of Western European Union. Actes  officiels – Assemblée de l’Union de l’europe occidentale. Paris [etc.]: W.E.U., 1955.  52 Craig, Paul P. The Lisbon Treaty: Law, Politics, and Treaty Reform. Oxford [etc.]: Oxford  University Press, 2013. 

1226 

terminated. This was decided by representatives of the member states in 2010  and was completed in 2011.  

In both cases, the collective defense treaties were terminated on grounds  that were not explicitly included in the treaties but were rather a part of the Law  of International treaties. In the first case – the Warsaw pact was terminated by  unilateral denunciation procedures by all of the member states, which led to  termination of the whole treaty. In the second case – the Brussels treaty was  terminated by consent of all of the parties. The decision was political and was  derived from the complete integration of the organization in the fully operational  European Union.  

4. Collective defense treaties – modern state practice  

The modern state practice in the field of collective defense treaty is rather  complicated. After the termination of the Warsaw pact, both Romania and  Bulgaria joined NATO in 200453. In that sense, both states joined this collective defense system after the exiting the Warsaw pact. In the NATO context, both  states have been actively involved in a number of activities related to the  organization. In that sense, Romania took part in the Air policing mission in  Baltics. Air policing is a rather hot topic in this sphere. The idea of collective  defense organization could basically be explained in two main ways –  guaranteeing the security of the member states and combining the defense  resources of the members in order to achieve better results with the same funds.  In that sense, air policing allows smaller state actors to use the air forces of other  member states to guard their airspace. This, being rather cost-effective brings a  number of questions and issues. The missions are usually undertaken after a  decision of an international body that includes the main elements of this  transaction54. It should be, however, noted that there is no international legal  instrument that settles the issues related to air policing in general. Even though  they are formed ad hoc for every mission, an international treaty that settles all  of the relevant issues should be adopted. This would ensure that all of the state  actors would be acquainted with the procedure and all of its issues. In that sense,  since this trend could only be amplified, the matter should find a general  regulation.  

The termination of the 1948 Brussels Treaty and the Western European  Union only brings forward the general question of complete military integration  of the European Union member states as well as high levels of cooperation  

53 Мемцов, Стоян. „България и операция „Съюзна сила“: международноправни аспекти на предоставената от България помощ за силите на НАТО“, сборник „Правото –  традиции и перспективи“ от юбилейна научна конференция по повод на 25 години от създаването на Юридическия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, юни 2018  

54 Murphy, John E. Air Policing. Biblioscholar, 2012.

1227 

between EU members states and neighboring states55. The issue, despite being  extremely delicate has been brought forward numerously in the EU institutions.  The Common Security and Defense Policy is a tool that ensures that this could  and probably would be completed. The Policy currently includes the option to  use certain military forces in certain cases. The potential transfer of additional  rights to this body would complete the process. Again, this would be done in  terms of a joint command force, that would led to better cooperation and better  use of resources56.  

5. Conclusions  

After defining both collective security and collective defense, the present  study explored the international practice in terminating collective defense  treaties57 and the modern state practice and challenges in front of the  international community as a whole. The rising issues are related to two main  conclusions. On one hand, the military integration of EU member states is a  probable next step in the integration process in the Union that is expected after  dissolving the Western European Union. This could only be completed with a  decision of the EU itself and with treaty to settle this process and the arising  issues. The second conclusion is related to the cooperation in different spheres  of defense between member states of collective defense systems. Air policing is  currently a major topic in this sphere and the lack of regulation could potentially  lead to institutional clashes. In order to avoid them, a new general treaty could  be adopted to regulate this matter. An alternative measure would be adopting  detailed rules by a collective defense organization but for obvious reasons, they  would lack universal character. This, despite being a major disadvantage of the  concept could be a first step in this process.  

55 Станев, Станислав. „Военното сътрудничество между България и Македония и неговото значение за сигурността на Македония“. Сборник доклади от годишна научна конференция на НВУ, проведена 20-21 октомври 2016, том 3.; Станев, Станислав.  „Охридското споразумение от 2001 година и неговото въздействие върху сигурността в Република Македония“, сборник „Научни трудове на Института за държавата и правото“, том ХIV, 2016.  

56 Vigulis, Ainars. Nato Air Policing: A Permanent Solution. Bibliogov, 2012.  57 Станев, Станислав. „Международноправният спор между Гърция и Македония,  Временно споразумение от 1995“. Сборник „Научни трудове на Института за държавата и правото“, том ХIII, 2015. 

1228 

NON-EU MEDICAL FACILITIES AND THE GENERAL  DATA POTECTION REGULATION OF THE EUROPEAN  UNION  

Victor Serafimov  

The EU GDPR brought significant changes in processing personal data of EU  citizens. The Regulation could be applicable to non-EU data controllers in limited cases. In  that sense, medical facilities that treat EU patients could fall within that scope. The present  article studies different aspects of these issues.  

Keywords: GDPR; Personal data; Data controllers; Medical facilities  

I. INTRODUCTION  

The European Union has been constantly developing legal instruments in  a number of fields58. The basic structure of the EU law includes two major legal  instruments – regulations and directives. While regulations would have direct  effect as of the moment the come into force59, directives oblige the member  states to undertake legal actions to incorporate the relevant provisions and  achieve the required results of the directive in their domestic law60. The legal  theory has concluded that the law of the Union would oblige the member states  and could provide the EU citizens with a range of legal rights and obligations  that could be brought in front of different emanations of the member state61.  Consequently, member states would be obliged to follow the provisions, adopted  by the EU62. This obligation can be traced to the obligations that each member  states accepts at the moment the relevant treaty, part of the primary EU law  enters into force63. Thus, the obligation to follow and apply the different legal  

58 Hartley, T. C. The Foundations of European Union Law: An Introduction to the  Constitutional and Administrative Law of European Union. (New York: Oxford University  Press, 2014)  

59 Horspool, Margot, Matthew Humphreys, and M. Wells-Greco. European Union Law:  (Oxford University Press, 2018)  

60 Berry née Deards, Elspeth, and Sylvia Hargreaves. European Union Law. (Oxford  University Press, 2007)  

61 Мемцов, С. Ангажираността на Европейския съюз към мира в Западните Балкани,  сборник Научни трудове на Института за държавата и правото, БАН, том XVI, София,  2017, 307-325.  

62 Hartley, T. C. The Foundations of European Union Law: An Introduction to the  Constitutional and Administrative Law of European Union. (New York: Oxford University  Press, 2014)  

63 Fairhurst, John. Law of the European Union. (2016)

1229 

instruments, adopted by the European Union is derived from a contractual  obligation that the member states accepted at a certain point64.  This chain of obligations was changed in a relatively limited number of  cases, most of which were related to the anti-trust regulations, adopted by the  EU65. These exceptions involved mainly large-scaled multinational companies  that operated on the territory of the Union. They did not have a major impact on  the legal framework since their provisions were effectively in force in other  parts of the world at the same moment as a part of the legislation other countries,  including the US, Canada and others66.  

As of May 25th 2018, however, a major change in this chain of obligations  came into force. Back in 2016, the General Data Protection Regulation was  adopted67. The regulation should redefine the issues, related to data protection  while dramatically enlarging the territorial scope of this legal instrument68. The  regulation explicitly stipulates that its scope would include all administrators of  personal data that are based in a member state of the EU or administer personal  data of EU citizens69. The second hypothesis leaves the door of the regulation  open for entities from every single state of the world as long as they have a  website that administers personal data of EU citizens. In this way, the  regulations has a global impact on entities worldwide70 , without prejudice to  whether these states have accepted to implement this regulation in their legal  systems. The unilaterally imposed global scope of the legal instrument  combined with the sanctions related to eventual breaches that could reach 4 % of  the annual turnover of the entity or $ 21 million whichever is higher71, make the  issue related to the extraterritorial applicability of the GDPR and the possible  legal consequences of eventual breaches of its provisions a rather hot topic in  international law72. In that sense, a lot of entities worldwide are exploring the  issues whether they would fall within the scope of the GDPR and should  actually comply with its provisions or not. This includes a significant number of  

64 Ibidem.  

65 Ortiz Blanco, Luis. Market Power in EU Antitrust Law. (Oxford: Hart, 2012)  66 Ibidem.  

67 Regulation EU 2016/679 of the EU Parliament and the Council of 27 April 2016.  68 Paragraphs 22, 23, 24, 25of the Preamble of the General Data Protection Regulation.  69 Paragraph 101 of the Preamble and Article 3 paragraphs 1 and 2 of the General Data  Protection Regulation.  

70 Мемцов, С. Принципът Uti possidetis и неговото място в съвременното международно публично право, сп. Studia Iuris, брой № 2, декември 2017, ISSN 2367-5314.  71 Article 83, paragraph 5 of the General Data Protection Regulation.  

72 Memtsov, S. EULEX at the Age of 10 and Its Struggle to Establish the Rule of Law in  Kosovo, Conference proceedings of the International scientific conference „Towards a Better  Future: the Rule of Law, Democracy and Polycentric Development”, Faculty of Law –  Kicevo, „St. Kliment Ohridski” University – Bitola, vol. I, 2018, 326-336, ISBN 978-608- 

4670-00-1. 

1230 

medical professionals and institutions that have EU patients use their personal  data in different researches or monitor their behavior as a part of different  medical procedures. Тhe matters is especially sensitive including in terms of  statistics and studying different medical malpractices73 and breaches of  international legal instruments74. It should be noted that different medical  facilities around the world could be performing different types of medical  procedures with respect to EU citizens, including treatment in a facility located  in a non-EU country, but also – different types of remote behavioral monitoring  via GPS and/or internet signal. These issues are explored in detail in the present  article as well as the consequences of the possible breaches of the Regulation.  

II. EU LAW AND PERSONAL DATA PROTECTION  

Protection of personal data has been identified as a part of fundamental  human rights by the EU member states back in 2000 when adopting the Charter  of Fundamental Human Rights75. At that moment the Member states and the  Union accepted that every person has the right to protection of his or hers  personal data, while this data should be processed fairly for specified purposes  and on the basis of consent or other legitimate basis76. As a result, the EU  adopted a special regulation that set forth the principle regulation in the field of  personal data protection77. In the meantime, the legal instrument that triggered  the process, thus – the real breakthrough in the field was the Data Protection  Directive78. This instrument has regulated the matter for more than 20 years by  providing the threshold that every Member state should meet in protecting the  personal data of its citizens. While this process was relevantly smooth in the  beginning of the period, at the end the Data Protection Directive simply could  not cover the newly emerged opportunities for impediment of the right of the  EU citizens to have their personal data protected. This conclusion came as a  

73 Станев, Ст. „Проблемът с грешките в денталната медицина – стратегии за постигане на безопасност в денталната практика, най-често срещани грешки“. Eastern Academic  Journal, issue 4 (Декември 2017), ISSN: 2367-7384, стр. 33-40; Станев, Ст. и Нина Мусурлиева. „Проблемът с грешките в денталната медицина – можем ли да ги избегнем и каква е ролята на съсловната организация в тяхното разрешаване“. Лакс Бук, 2017,  ISBN 978-619-189-080-4  

74 Stanev, S. “Council Of Europe Convention On Preventing And Combating Violence  Against Women And Domestic Violence – Common Concerns And Possible Solutions.” Том първи от сборник доклади от научна конференция, организирана от правния факултет в Битоля, Република (Северна Македония), 2018 година, ISBN 978-608-4670-00-1, стр.  315-326 

75 European Union, Charter of Fundamental Rights of the European Union, 26 October 2012,  2012/C 326/02  

76 Article 8 of the Charter of Fundamental Rights of the European Union  77 The EU adopted EU Resolution 45/2001 on 18.12.2000 that set the legal framework with  respect to the protection of personal data by the Community institutions and the free  movement of such data  

78 Directive 95/46/EC 

1231 

result of a lot of factors, one of which was the recent practice of the Court of  Justice of the European Union79.  

1. The Court of Justice of the European Union and the territorial  scope of the EU law  

In the 2014 Google Spain case80, the court made a significant step towards  the extension of the territorial scope of the Data Protection Directive. The court  accepted that the data processing activities of Google Inc. are subject to Spanish  data protection regulations, since Google Spain “orientates it’s activity towards  the inhabitants of a Member state”81. The decision of the Court was based on  Google’s practice to position targeted ads directed at the Spanish market as well  as sponsored search results for the worldwide search machine82 . The practice  indicated that Google Spain and Google Inc. are “inextricably linked”, thus  indicating that Google Inc. was using personal data of EU citizens through its  subsidiary in Spain, which would consequently mean that the Spanish  regulations should be applicable83. These conclusions of the Court came while  the Union was having wide debates about the territorial scope of the GDPR84.  The findings of the Court in the context of wide debates were accepted as a  strong support of the judicial body of the EU for the wider territorial scope of  the personal data regulations of the Union85.  

Furthermore, in the Pammer v. Schulter case86, the Court found that in  order to apply the data protection legal framework of a certain state, the trader  should have “manifested its intention to establish commercial relations with  customers from one or more Member states”87. This intention, however should  be established with a set of criteria that needed to be developed88.  

The Court has consistently discussed in what situations could be accepted  that a website is based on the territory of the EU, while offering products or  services to EU citizens. The Court accepts that the key to determining whether a  business that is not based in the Union is in fact offering goods or services to EU  

79 The EU Council reached an agreement on key issues, related to the GDPR on a meeting,  held on 15.06.2015 where a number of cases of the Court were used in the argumentation of  the different parties.  

80 Case C-131/12 of the Court of Justice of the European Union  

81 Paragraph 60 of the Judgement of the CJEU of 13.05.2014 on Case C-131/12.  82 Paragraph 28 of the Judgement of the CJEU of 13.05.2014 on Case C-131/12.  83 Paragraph 56 of the Judgement of the CJEU of 13.05.2014 on Case C-131/12.  

84 The discussions of the territorial scope of the GDPR were initiated in 2012 when the  European Commission made a proposition to strengthen the protection of personal data of EU  data subjects.  

85 Feiler, Lukas, Nikolaus Forgó, and Michaela Weigl. The EU General Data Protection  Regulation (GDPR): A Commentary. (2018)  

86 Case C-585/08 of the Court of Justice of the European Union  

87 Paragraph 75 of the Judgement of the CJEU of 07.10.2010 on Case C-585/08.  88 Paragraph 81 of the Judgement of the CJEU of 07.10.2010 on Case C-585/08. 

1232 

data subjects is the business’ key intentions, meaning that offering goods or  services to EU data subjects was envisaged89. Having a website that is available  to EU data subjects is certainly not enough. But if the website is available in an  official language of the Union90 and that is not the language of the data  processors jurisdiction or if the goods or services are payable in an EU currency,  that could be sufficient to accept that targeting EU customers was envisaged91.  The Court applied these findings in the Weltimmo case92 when a Slovakian  property advertising service, operating in Hungary was obliged to comply with  the Hungarian legal framework, but also to be held accountable by that  country’s data protection authority93.  

The findings and the positions of the Court of Justice of the European  Union in the abovementioned cases made in the process of vast debates on these  issues were quite influential in the Union94. As a result, the general legal  framework of the personal data protection evolved by gradually adopting the  General Data Protection Regulation that would replace the Data Protection  Directive.  

2. The Global Effect of the General Data Protection Regulation  The GDPR was developed and adopted with the sole goal to provide  consistent privacy protection for individuals across the European Union. The  previous regime was based on the Data Protection Directive, which made each  EU member state adopt its own data protection laws. This resulted in a vast  amount of divergent privacy protections in the Union, which lead to the  principle possibility for data administrators to choose the jurisdiction they  operate from based on the least data protection pressure. The EU Parliament has  made it clear that the GDPR aims to harmonize privacy laws in the Union by  providing the same strong data protections for the entire region95.  On another notice, the GDPR broadens the jurisdictional reach of the data  protection regulations of the EU. The scope of the Regulation includes data  collectors and processors that are not based and have no establishments in the  EU as long as they offer goods or services to EU citizens, or in the alternative –  monitor the behavior of EU data subjects96  

89 Paragraph 32 of the Judgement of the CJEU of 01.10.2015 on Case C-230/14.  90 Paragraph 41 of the Judgement of the CJEU of 01.10.2015 on Case C-230/14.  91 Paragraph 34 of the Judgement of the CJEU of 01.10.2015 on Case C-230/14.  92 Case C-230/14 of the Court of Justice of the European Union  

93 Paragraph 12 of the Judgement of the CJEU of 01.10.2015 on Case C-230/14.  94 Feiler, Lukas, Nikolaus Forgó, and Michaela Weigl. The EU General Data Protection  Regulation (GDPR): A Commentary. (2018)  

95 Coucil of the European Union, Draft Statement of the Council‘s Reasons 3 (March 2016)  (providing the Council’s reasons for proposing the GDPR and repealing the Data Protection  Directive).  

96 Article 3, paragraph 2 of the GDPR. 

1233 

The wording of the territorial scope of the Regulation includes an  enormous number of data collectors and processors. The process of defining this  scope presses to clarify the different hypothesis in which personal data  processors would wall within the scope of the Regulation.  

a. Offering goods or services to EU citizens  

This criteria, despite not being highly unclear has to be analyzed. In order  to fulfill the requirements, a non-EU entity should offer to sell goods or provide  services to citizens of a Member state of the Union that are located in a Member  state of the EU. The Regulation explicitly provides that a financial reward for  the sale of goods or services is not a condition that affects the applicability of  GDPR. Some of the provided services could be free of charge and the provider  would still need to apply the provisions of the Regulation97. This could include  almost anything – from the sale of goods by a Chinese website, through an  outsourced call center in India to a medical facility in Israel or a media platform  providing online access to movie databases, set up in the USA98. The scope of  the GDPR most certainly includes the use of social media platforms, despite the  fact that they are offered free of charge.  

It should be stressed that having a website that could be reached from a  Member state of the EU is not by itself sufficient to meet the threshold of this  criteria99. As pointed above, the Court of Justice of the European Union has  analyzed similar cases and has concluded that the targeting of EU data subjects  should be envisaged by the trader. This could be established by using an official  language of the EU, or marketing with an official EU currency or targeting EU  citizens with specialized online ads100. Whether is met or not is to be decided on  a case by case basis, but these circumstances would be used in the process101.  

The scope of the Regulation would include cases when a service provider  delivers to an EU data subject. This aspect affects on a large scale medical  services provided to EU citizens. Medical information has a higher protection  and the way it is collected and administered has to be in conformity with the  Regulation.  

In the light of the recent data leaks of Facebook102, it should be noted that  the GDPR would be applicable to the activities of the company, ergo the US  

97 Article 3, paragraph 2, section “a” of the GDPR.  

98 Each of these activities falls within the scope of Article 3, paragraph 2 of the GDPR.  99 Kuner, Christopher. The Internet and the Global Reach of EU Law. (London School of  Economics, Society and Economy Working Papers 4/2017)  

100 As per Part II, section 1 of the present article.  

101 The interpretation of the intention would be made in the light of the court findings in cases  C-131/12, C-585/08, C-230/14.  

102 Ingram, David. Facebook says data leaks hit 87 million users, widening privacy scandal.  (Reuters. 04.04.2018. Available online at: https://www.reuters.com/article/us-facebook privacy/facebook-says-data-leak-hits-87-million-users-widening-privacy-scandal idUSKCN1HB2CM) 

1234 

based company is obliged to fulfill the requirements of the regulation since it  officially administers the personal data of more than 300 million EU citizens103.  Should it fail to comply with the provisions of the GDPR, the sanction could  reach up to 4 % of the annual turnover of the data processor and that would  mean approx. 1.6 billion euros104.  

b. Monitoring the behavior of EU data subjects  

This hypothesis aims primarily the online activities of different entities.  The behavior of EU data subjects could include a number of cases – visiting  different websites, using different applications for mobile devices and certainly  – geographical location of the data subject. Each of these scenarios has a  technical solution that could be used to monitor the data subject. In that sense,  the cases when an entity monitors the behavior of EU data subjects could  include a number of technical means such as the use of cookies, GPS data from  mobile devices and the keeping record of IP addresses.  

The use of cookies can basically be explained as cookie profiling of users  that includes the tracking of a user’s overall online activity across web sites.  This practice would most likely be treated as monitoring of personal data in the  context of GDPR. The question was examined by the Court of Appeal of the  High Court of Justice in the Vidal-Hall v Google Inc. case105where the court  accepted that this practice includes the processing of personal data. In that sense,  the use of cookies by a web site would be treated as monitoring of the behavior  of users, including – EU data subjects, thus – the entities that run such web sites  should comply with the GDPR despite the jurisdiction they are based in.  

Cookie profiling is not the only way to keep track of a user’s online  behavior. An alternative is by keeping logs of the dynamic IP addresses that  have visited certain web sites. In that case, the IP address of a certain user could  amount to personal data, especially when taking into account that most internet  access providers have certain technical data, that combined with the dynamic IP  address could identify the user. This was held by the Court of Justice of the  European Union in the Breyer v. Federal Republic of Germany case106. Thus,  keeping track of dynamic IP addresses of users from a Member state of the EU  is a form of monitoring the behavior of EU data subjects.  

103 Hern, Alex. Facebook moves 1.5bn users out of reach of new European privacy law. (The  Guardian. 19.04.2018. Available online at:  https://www.theguardian.com/technology/2018/apr/19/facebook-moves-15bn-users-out-of reach-of-new-european-privacy-law)  

104 Facebook Inc. Condensed Consolidated Statements of Income for 2017. Available online  at: https://investor.fb.com/investor-news/press-release-details/2018/Facebook-Reports Fourth-Quarter-and-Full-Year-2017-Results/default.aspx 

105 Vidal-Hall v Google Inc. [2014] EWHC 13 (QB) Court High Court, Queen’s Bench  Division.  

106 Case C-582/14 of the Court of Justice of the European Union.

1235 

The information, related to the use of certain applications for mobile  devices as well as the GPS data of such programs is a form of behavioral  monitoring and in that sense, the entities that have developed or administered  such applications fall within the legal definition of personal data processors and  administrators and would be obliged to comply with the GDPR.  

III. CONCLUSION  

The data protection legal framework is dramatically changing. The  European Union has adopted a Regulation that has direct effect in the Member  states but also stretches its binding force to all entities that administer personal  data of EU citizens. The territorial scope of the GDPR is reaching far beyond the  physical borders of the Union and practically has a global effect. The scope of  the new Regulation includes all scenarios in which an entity is collecting,  processing or administrating personal data of EU data subjects, or in the  alternative – is monitoring the behavior of EU data subjects. In the internet era,  this includes nearly all publicly available web site and media platforms. The  sanctions related to eventual breaches of the GDPR have recently made a  number of US based media platforms to block access from within the EU until  reaching full compliance with the Regulation. Despite denying access to certain  services to EU-based users, this could prove to be rather effective in the long  term. Either way, the personal data processors worldwide now face a game  changer in the face of the GDPR and should either adapt or face the legal  consequences. 

1236 

КОНФЛИКТЪТ „РАБОТА-СЕМЕЙСТВО” ВЪВ ВОЕНЕН ОРГАНИЗАЦИОНЕН КОНТЕКСТ 

Теодора Георгиева 

„WORK-FAMILY” CONFLICT IN THE MILITARY  ORGANIZATIONAL CONTEXT  

Teodora Georgieva  

In a sample of 962 service members, the role of the „work-family” conflict as a  stressor in the military organizational environment is examined. The influence of  demographic factors on the construct as well as the inverse influence of the „work-family”  conflict on the basic organizational climate dimensions in the Bulgarian Armed Forces  formations is analyzed.  

Key words: „work-family” conflict, organizational climate dimensions, Armed Forces  

Семействата на военнослужещите са семейства, поставени пред уникални предизвикателства – „когато някой се присъедини към армията,  цялото семейство служи” [10]. Козер въвежда термина „алчната институция” (greedy institution) като метафорична рамка, чрез която да представи същността на някои съвременни институции, включително и на военната служба [4]. „Алчните институции” притежават норми, правила или практики, които изискват експанзивни ангажименти от време, енергия и лоялност. Техните членове са принудени да коригират своят основен статут, за да се съобразят с претенциите на институцията, като по този начин ограничават своите възможности и свободи за обвързване с други аспекти от живота – „Членовете на алчните институции трябва да бъдат толкова напълно и изцяло ангажирани с тях, че те стават недостъпни за алтернативни линии на действие” [4, стр. 8].  

Следвайки заложената от Козер концептуална рамка, в публикацията си „Военните и семейството като алчни институции” Сегал (1986) [7]  разглежда военните и семейството като „алчни институции”, чиято интерференция създава конфликт. Военната професия се различава от цивилните алтернативи по уникалната си комбинация от професионални опасности, крайни времеви изисквания и необичаен състав на пола.  

Нарастването на броя на жените в армията не само увеличават

1237 

пропорциите на майките и жените на военна служба, но и броят на браковете, при които и двамата партньори са военнослужещи. Сегал заключава, че нововъзникващите военни семейни структури, като женен младши персонал, самотни родители, активно изпълняващи работните си задължения майки и двойки, в които и двамата родители са на служба са довели до увеличаване на конфликта между работата и семейството.  

Същност на конфликта „работа-семейство”  

Конфликтът между работата и семейството е двупосочен конструкт.  Конфликтът „работа → семейство“ е термин, въведен да се обозначи влияние на работата, което нарушава семейния живот, а конфликта „семейство → работа“, за да се позове на аспекти на семейния живот,  които интерферират негативно с работата. Според Фроун и съавт. [5] двата типа конфликти отразяват цялостното пасване между семейния и професионалния живот и са концептуализирани като важен източник на стрес, който причинява изгаряне (burnout), намерения за напускане на организацията и може да повлияе на цялостното благополучие на индивида. Обект на разглеждане в настоящия доклад е само конфликта „работа-семейство”.  

Фроун предлага интегративен модел на интерфейса за конфликта „работа – семейство” [5], в който са разграничени проксимални (преки) и дистални (непреки) предиктори. Връзка с настоящата публикация притежават единствено проксималните предиктори и единствено те ще бъдат представени. Авторът идентифицира два основни вида проксимални предиктори: времева ангажираност и напрежение. Свързаната с ролята времева ангажираност; количеството на наличното време, отделено за дейности, свързани с работата са важен пряк антецедент на конфликта „работа-семейство, поради факта, че времето е ограничен ресурс. Вторият пряк предсказващ фактор на конфликта „работа-семейство” е напрежението или свързаната с ролите неудовлетвореност или дистрес.  Характеристиките на ролите, които притежават потенциала да причиняват тези негативни афективни състояния, са косвено свързани с конфликта „работа-семейство”, защото могат да подкопаят способността или желанието на индивида да изпълнява задълженията си по отношение на други роли.  

Третият пряк предиктор на конфликта „работа-семейство” е ролевата претовареност. Ролевата претовареност притежава както косвени, така и директни ефекти върху конфликта „работа-семейство”.  Ролевата претовареност е свързана както с времето (твърде много неща за свършване и не достатъчно време за тях), така и с напрежението (твърде много работа, която трябва да се извърши в неадекватен период от време).  

Поради това, авторите допускат, че претоварването на работното място ще бъде положително свързано с трудовия дистрес и ще има пряк ефект върху

1238 

конфликта „работа-семейство” чрез формирането на психологическото състояние на ментална преокупираност с незавършени задачи, дори в периодите извън работа. Ролевото претоварване може да предизвика също повишени нива на физическа или психологическа умора, които от своя страна са в състояние да подкопаят способностите или мотивацията на индивида да изпълнява задълженията си по други роли.  

Включените в настоящето изследване въпросници за измерване на трудовия стрес (ролеви конфликт и психологическо претоварване)  съдържат визираните от Фроун характеристики.  

ПОСТАНОВКА НА ЕМПИРИЧНОТО ИЗСЛЕДВАНЕ Цел на изследването – да се изследва конфликта „работа-семейство”  във военен организационен контекст.  

Задачи на изследването 

1. Да се установи пропорцията на военнослужещите, които съобщават преживяване на висок конфликт „работа-семейство”.  2. Да се разгледа самостоятелното и съвкупно влияние на демографските фактори върху конфликта „работа-семейство” при военнослужещи.  

3. Да се установи влиянието на конфликта „работа-семейство” върху перцепциите на военнослужещите за базисни дименсии на организационния климат във военните формирования.  

Хипотези 

1. Допускам, че съществува значителна пропорция военнослужещи,  които преживяват висок конфликт „работа-семейство”.  

[Хипотезата се базира на постановките на Сегал (1984) за наличие на конфликт между военната институция и семейството като „алчни институции” [7]].  

2. Допускам, че две демографски променливи – възраст на децата до 10 години и жилищно състояние „на свободен наем” ще са положително свързани с конфликта „работа-семейство”.  

[Хипотезата се базира на виждането, че тези две демографски променливи генерират по-високо напрежение в живота на военнослужещите и биха изострили конфликта „работа-семейство”].  

4. Допускам позитивна интерференция на конфликта „работа семейство” с трудовите стресори.  

3. Допускам негативно влияние на конфликта „работа-семейство”  върху удовлетвореността от работата, привързаността към организацията и намерението за напускане на организацията.  

[Хипотези 3 и 4 се базират на резултати от серия изследвания [3, 6,  8]. 

1239 

Извадка  

В доклада е използвана представителна извадка с обем 1655  военнослужещи, получена при изследването на организационния климат във формированията и структурите на въоръжените сили на Република България, проведено през 2017 г. от института „Перспективни изследвания на отбраната”. Пълното описание на извадката по признаци може да се проследи в Янакиев и съавт. „Методика за изследване на организационния климат във формированията и структурите на въоръжените сили на Република България” [2]. В настоящето изследване, с цел да се селектират семейните военнослужещи (т.е. военнослужещите, които независимо от семейния си статус имат поне едно дете и живеят с него или партньора си),  тази извадка е подложена на повторно филтриране. Съвременните тенденции в съжителството не позволяват семейният статус да се използва като достатъчно информативен критерий за постигане на исканата диференциация, затова са осъществени следните допълнителни селекции.  

Първо, от извадката са премахнати курсантите като целева група, която попада извън целите на изследването. Второ, отстранени са военнослужещите, които нямат нито едно дете или не са посочили такива.  Като трети критерий са анулирани военнослужещите, които живеят сами.  В резултат е получена извадка от 962 анкетирани, върху които са осъществени последващите анализи. Съотношението на половете в получената извадка е мъже : жени – 79% : 21%. Възрастовият диапазон е следният: 8% са военнослужещите на възраст 21-30 г., 56% са между 31-40  г., 35% са в интервала между 41-50 г. и 2% са над 51 г. По категории „семеен статус” военнослужещите се разделят на следните категории:  семейни начала – 20%, вдовец(а) – 1%; разведени – 5%, неженени – 4%,  сключили брак – 71%. Военнослужещите, чиито деца са на възраст до 10  г. са 62%, а над 10 г. – 38%. Според жилищните условия,  военнослужещите формират следните пропорции: в собствено жилище живеят 69%, във ведомствено жилище – 11%, а на свободен наем – 20%.  Според категорията военнослужещ процентното съотношение е следното: полковник/капитан І ранг – 2%; подполковник/капитан ІІ ранг –  5%; майор/капитан ІІІ ранг – 7%; капитан/капитан-лейтенант – 12%;  старши лейтенант – 1%; лейтенант – 0,3%; офицерски кандидат – 1,5%;  сержант/старшина – 30,5%; войник-матрос – 40,5%. Военнослужещите,  които не са участвали в мисии зад граница са 68%, съответно участвалите в мисии са 32%.  

Метод  

Факторната структура, тематичното съдържание и психометричните характеристики на въпросниците, които ще бъдат цитирани в доклада са представени в Янакиев и съавт. „Методика за изследване на организационния климат във формированията и структурите на

1240 

въоръжените сили на Република България” [2]. Коефициентите за вътрешна консистентност Алфа на Кронбах на скалите „Конфликт работа семейство” (n брой айтеми в скалите = 4, α = .89), „Удовлетвореност от работата”  (n = 11, α = .91), „Привързаност към организацията” (n = 5, α = .84),  „Намерение за напускане на работа” (n = 1, -), „Процедурна справедливост” (n = 7, α = .88), „Дистрибутивна справедливост” (n = 3, α =  .87), „Ролеви конфликт” (n = 9, α = .87), „Психическо претоварване” (n = 5,  α = .78), „Взаимоотношения с колегите” (n = 8, α = .90), „Доверие в непосредствения началник/командир” (n = 13, α = .94), „Образ на военната институция” (n = 3, α = .70) и „Социална политика” (n = 13, α = .85)  покриват изискваните нива на надеждност. Тристепенни скали за отговори са използвани при въпросниците „Социална политика” и „Намерение за напускане на работа”, докато при всички останали са използвани Ликертови скали за съгласие.  

Процедурата на изследване включва анонимна анкета, подадена за индивидуално попълване от военнослужещите в съответните формирования.  

І. АНАЛИЗ НА РЕЗУЛТАТИТЕ 

1. Разпространение на конфликта „работа-семейство” сред военнослужещите 

Анализът на разпространението на конфликта „работа-семейство”  сред селектираната извадка военнослужещи е осъществен посредством разделянето на извадката на три групи, като е използвана пет степенната Ликертова скала на отговор – (1.0 – 2.5 точки – ниски нива, 2.6 – 3.4 точки –  средни нива, 3.5 – 5.0 точки – високи нива). Впоследствие върху трите групи е приложен процентен анализ. Резултатите показват приблизително пропорционално преобладаване и на трите нива на конфликта – 34%  съобщават ниски нива (N = 317), 30% – средни нива (N = 280) и 36% –  високи нива (N = 335). Следователно, може да се направи извода, че 1/3 от военнослужещите с едно дете, независимо от формата на съжителство съобщават изразени високи нива на конфликт „работа-семейство”. Този резултат потвърждава първата издигната хипотеза.  

2. Самостоятелно и съвкупно влияние на демографските фактори върху конфликта „работа-семейство” при военнослужещи  Първоначално стресорът конфликт „работа-семейство” е изследван по отношение на включените в изследването релевантни демографски променливи – семеен статус, възраст на децата, жилищно състояние,  категория военнослужещ, възраст и пол на военнослужещия и участие в мисии зад граница. За целта бяха приложени χ2анализи и разгледана значимостта на коефициента на Крамер. В анализите конфликтът „работа семейство” участва като групирана променлива. 

1241 

СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ МЕЖДУ РОЛИТЕ НА ФАСИЛИТАТОР И МЕДИАТОР, с 77, Мариана МИТОВА

Сборник с доклади от ХI Национална школа за докторанти и млади изследователи в социалните науки „Социалните процеси като предизвикателство за индивида и общностите”, която се проведе от 24 до

Прочетете повече »

ХАРМОНИЧНИТЕ ОТНОШЕНИЯ ЧРЕЗ ПОДХОДИТЕ НА ВЪЗСТАНОВИТЕЛНОТО ПРАВОСЪДИЕ

Митова, М., Кр. Йонкова. Хармоничните отношения чрез възстановителните подходи на възстановителното правосъдие. В: Сборник доклади от годишна университетска конференция, НВУ „Васил Левски“ (27-28 юни 2019г.), ИК на НВУ „Васил Левски“, т.7, Велико Търново 2019 /Национален референтен списък/, с. 102, ISSN -1314 – 1937; ISSN 267 – 7481.

Прочетете повече »